Джузепе Абати, „Клостърът на Санта Кроче“ (1861-62). Произведението показва смелостта на Макияоли в използването на крайни контрасти (киароскуро).
Често поглеждаме, но не виждаме. Във Флоренция, в известния Палацо Пити, се намира малка картина—малка по размер, 19 на 25 сантиметра, масло върху хартия—създадена от Джузепе Абати. Датата е 1861 или 1862. Нейното име е „Клостърът на Санта Кроче“. И какво виждаме? Малък човек с синя шапка? Или белите камъни, които горят под слънцето? На мен ми изглежда, че не виждам нищо от двете. Виждаме тъма. Един черен, дълбок обем, който поглъща всичко—и човека, и колоните. Тази картина е за празнотата, надхвърляща темата за камъните и хората. Изкуството на Макияоли, към които принадлежи и Абати, често се фокусира на контраста между светлина и сянка, но тук достига до най-яростната си изразност.
Тирания на Тъмнината
Как може човек да нарисува нищото? Повечето художници представят сянката като отсъствие на светлина, като някакво намаление. Но Абати следва различен път.
Горящите Камъни
Абати, един от така наречените Макияоли, преследва светлината. Но тук светлината е агресивна, надхвърляща всякаква представа за нежност или божественост. Тя е агресивна. Виждате ли тези бели камъни? Те са мазилка, надхвърляща усещането за обикновен камък, както изглежда. Слънцето блести толкова силно, че самите форми се разпадат. Погледът се губи извън точните ъгли и текстура. Виждате „петна“ (така те самите се наричали) на бялото. Има нещо сурово, почти неприлично в тази светлина—и тази светлина има тежест, като камъните, които осветява. Те са солидни, обеми светлина, разпаднати по земята.
Синята Петна и Великото Хаос
След това идва човекът. По-скоро, петното. Там в ъгъла, някой малък седи, с синя глава—кой знае? Може би войник? Може би италиански монах? Неговата идентичност е второстепенна. Абати почти го е заличил, направил го е част от стената. Той е само предлог за синьото, за да контрастира с великата тъма, която се разкрива зад него.
И тази тъма—о Зевс—тази тъма е всичко. Тя е същност, която надхвърля простото отсъствие на светлина. Тя е същност. Черна стена, безформена, безкрайна, която поглъща галерията, колоните, човека, почти половината от картината. Макияоли казват, че реалността от светлина и сянка се състои от петна, но тук сянката побеждава. Побеждава напълно. Тази картина е изследване на това как тъмнината може да бъде солидна, как може да има тежест и да поглъща материята, надхвърляща темата на двора във Флоренция. А земята долу, тази бледа зона, просто съществува. Тя остава неактивна.
