„Молитва“ (Oration, 1866) на Джузепе Аббати. Произведението, изложено в Палацо Пити, е забележителен пример за стила на Маккяоли.
Често нашата цел е да видим нещата, които светлината осветява, надминавайки самата светлина. Въпреки това, в тази картина, създадена от Джузепе Аббати през 1866 година, се случва нещо различно. Произведението, наречено „Молитва“ (или Oration), е маслена живопис на платно (петдесет и седем на четиридесет и два сантиметра), което в момента се намира в Галерията на новото изкуство в Палацо Пити във Флоренция. Истинската тема на картината е тишината и светлината, която създава тази тишина, надминавайки изображението на жената, седяща в свещено пространство. Жената чете книга, вероятно молитви, и лицето ѝ е наведено. Облеклото ѝ — дълга сива мантия и черен хламид — изглежда тежко, сякаш седи почти като статуя. В далечината, в мрака, стои неясен мъж. Всичко е потопено в тишина, освен лъч светлина отдясно, който разкрива плътта на жената, гънките на роклята и малката книга. Природата на тази книга трябва да се разглежда като ръчно изработен предмет — като исторически артефакт — надминавайки простото ѝ възприемане като религиозен символ.
Структура на Сцената: Светлина и Тъма
Светлината като Активен Елемент
Светлината тук е естествена, надминавайки божествената или мистична перспектива, която бихме видели при Караваджо. Това е естествена, сурова светлина, която вероятно идва от високо прозорец. Аббати, като член на Маккяоли, се занимава с оптични форми, надминавайки дискусията за душите. Тази светлина създава нещата. Дясната страна на лицето на жената е осветена, докато лявата остава в дълбока сянка — и това разцепление, тази секция, е центърът на картината. Книгата, която държат ръцете, изглежда почти бяла, отразявайки се в черния хламид, а тази светлина съществува, за да видим повърхността на страницата, надминавайки нуждата да прочетем буквите. Четенето е вътрешен акт, но живописта е външен акт. Тази светлина показва само външната повърхност.
Неяснотата на Сянката
А след това е сянката. Какво прави този мъж на заден план? Често питат. На мен ми изглежда, че не прави нищо. Просто стои. Художникът го е използвал като контраст на ярката форма на жената, като оживена сянка, за да измери дълбочината на пространството. Сцената се фокусира върху нещо отвъд драматургията, избягвайки търсенето на история за любов или опасност. Аббати рисува моменти на светлина, надминавайки простото разказване на истории. Този мъж е част от архитектурата на свещеното, както колоната вдясно, така и тъмният ъгъл. Присъствието му е тежко, но безразлично. Може би това безразличие е най-страшното от всичко.
А жената? Позицията на тялото, тежестта на роклята — този сив плат, който Аббати е изобразил с толкова внимание в гънките — изглежда почти я улавя, като тежка бронзова черупка, а черният хламид я отделя от околната среда, освен за онова ярко линии на бялата подплата или на средната част. Всичко това се отнася до тежестта. Тежестта на облеклото, тежестта на тишината, тежестта на четенето в свещеното пространство. Четенето, разбира се, може да бъде някакво бягство, но тук то е акт на концентрация, почти усилие. Книгата е малка, ръцете я притискат.
Долу, близо до краката, на пода, виждаме няколко разпръснати цветя. Остатъци от празник? Или символи на упадък? Трудно е да се каже. Аббати рядко прави символите ясни. Тези цветя са просто цвят върху студения под. Нищо повече.
