Входът на Богородица в храма, шедьовър от Минологий на Василий II (985 г. сл. Хр.), съхраняван в Ватиканската библиотека.
Стоиш пред този малък квадрат на историята. Това е миниатюра. Нищо повече от цветове върху пергамент, и все пак… колко тежест може да носи материята? Погледът веднага попада на златото. Не на лицето. На златния фон. Почти е ужасяващо. Оставя те в безтегловност. Няма хоризонт тук, няма изход за окото на зрителя, свикнало с перспективата на Запада, с илюзията за триизмерно пространство. Тук пространството е отменено. Или по-скоро… трансформирано във време.
На около 985 година. В Константинопол. Минологий на Василий II, този колос на Македонското възраждане, който днес се съхранява в Ватиканската библиотека (Vat. gr. 1613), не е просто книга. Това е паметник. И конкретната сцена, Входът на Богородица в храма, носи всички знаци на епоха, която отчаяно търси баланс между класическото и духовното. Между тялото, което страда, и духа, който се спасява.
Разглеждаш композицията. Има безпорядък в нейната структура. Очакваш строга симетрия, но не… Художникът – кой знае коя ръка от осемте, работили по ръкописа – нарушава монотонността. Сградата доминира. Тежи. Това ли е институционалната църква? Или Законът на Стария завет? Стените изглеждат непробиваеми. А отпред? Процесия. Жени. Много жени. Ако се замислиш, този Минологий е изпълнен с тях. Около 60% от изображенията представят женски образи на мъченици, които стоят там, често с мъжка смелост, загадъчни. Но тук нямаме мъченици в смисъла на кръв. Имаме мъченици на светлината. Държат свещи. Пламъкът трепти? Не. Той е стабилен. Като вярата, която не иска доказателства, а опит.
Чудиш се, гледайки творбата: Къде свършва изкуството и къде започва теологията? Или може би това разделение е наше изобретение, съвременна патология, която разпокъсва единството на живота? Византийският майстор не е имал такива дилеми. Той е рисувал, молейки се. Или може би, е рисувал, за да не полудее от страхопочитание. Тази икона е предложение за живот. Предложение за общество на личности, които се движат към центъра, към свещеното.
Божествената архитектура и човешкото движение
Сцената е организирана по начин, напомнящ театрална сцена, но без зрители. Ние сме непознати. Наблюдаваме през ключалка на времето. Отляво, сградата. Не е реалистична, да не се лъжем. Нито един храм не е изглеждал точно така. Това е идеограма на храм. Купол – или може би кивот? – който се опира на колони. Класическото образование на художника се чува тук. Виждаш чувството за мярка, усилието да се предаде третото измерение на стъпалото, на стъпалото, което води към Светая Светих. Но след това… дълбочината изчезва.
Малката Мария и Захария
И в центъра на вниманието, макар и не геометрично в центъра, е Богородица. Момиче на три години. Тя е малка. Много малка в сравнение с внушителната фигура на архиерея Захария, който я посреща. И все пак, погледнете позата ѝ. Няма страх. Няма срам, който би се очаквал от дете, разделящо се от родителите си. Има зрялост, която плаши. Тя носи мантия, цвета на земята и кръвта, в контекста на ярките одежди на другите девици. Като че ли вече носи и скръбта, и славата.
Захария се навежда. Тази наклоненост на тялото… Дали е движение на смирение? Или може би движение на нежност? Ръката му се протяга, за да я приеме. Това е моментът, в който Старият завет предава щафетата на Новия. Но нека не се задържаме на символиката. Нека видим линията. Изграждането на формата на свещеника е солидно. Плоскостите на дрехата му следват логика, естествена течност, напомняща елинистични образци. Има тяло под дрехата. Не е безтелесен призрак. Това е човек с плът и кръв, който преживява чудото.
И тук точно се открива „пукнатина“ в нашата логика. Как може изкуство, което иска да говори за небесното, да настоява толкова много на материалната същност на нещата? Може би защото спасението не е бягство от материята, а нейна трансформация. Художникът на Василий II знае това. Той не пренебрегва тялото. Той го прославя.
Тригодишната Мария стои зряло пред Захария в сцена от Входа на Богородица, която съчетава божественото с човешкото.
Процесията на светилниците
Зад Мария, девойките. Група, едно тяло. Общество на личности отново. Те не са изолирани индивиди, загубени в егоизма си или в личната си религиозност. Те са общност. Държат свещите запалени. Тази светлина не осветява пространството – пространството вече е светлина заради златния фон – а осветява лицата им.
Обърнете внимание на разнообразието в позите им. Те не са неподвижни войничета. Някои завъртат главите си, разговарят? Може би. Има непосредственост, жизненост, която нарушава свещеническата неподвижност. Дрехите им са в ярки цветове – сини, червени, зелени – които създават ритъм, музикалност за окото. Като ноти на петолиние. Този ритъм води погледа ни надясно, към входа, нежно подтиквайки малката Мария към съдбата ѝ.
Техниката тук е ненадмината. „Рисувателният стил“ на епохата, с меките преходи на тоновете, придава обем и живот. Нямаме остра линейност от по-късни времена. Тук все още има спомени от древната живопис. Лицата имат румени бузи. Те са живи. Дишат. И се чудиш… защо загубихме това усещане за жизненост днес? Защо нашата религиозност често стана толкова мрачна, толкова сива, докато тук, в 10-ти век, прелива от цветове и светлина? Може би е виновна нашата вътрешна мизерия, която не ни позволява да видим красотата?
Архитектурата на фона, зад момичетата, стена с отвори, изглежда, че ги защитава, но и ги ограничава. Това е пространството на историята. Вътре в него те се движат. Но златният фон отгоре… ах, това злато. То е вечността, която нахлува в историята. Няма таван. Храмът е отворен нагоре. Общуването е вертикално.
В крайна сметка, какво виждаме? Историческо събитие? Визуално упражнение с висока техника? Или може би тревогата на човека да намери своето място в план, който го надхвърля? Тази миниатюра не дава отговори. Тя поставя въпроси. Канят те да се присъединиш към процесията. Да държиш своята свещ. Не като зрител в музей, а като участник в мистерия, която се случва сега, докато гледаш изображението. Изкуството на Минологията не е само за да радва зрението. То е за да буди. И може би, казвам може би, това пробуждане е по-необходимо днес от всякога, в свят, който е забравил как да стои с благоговение пред свещеното, било то Бог, било то човек, било то просто малко цветно върху стара пергаментна хартия.
