Изкуството на Крит, особено през 16-ти век, представлява поле на постоянна, почти мъчителна осмоза, място, където строгата, трансцендентна геометрия на византийската традиция среща—не винаги мирно, трябва да кажем—новите тревоги на италианския хуманизъм, драматичността и психологическия реализъм, които Ренесансът носи със себе си. На това кръстопът, на тази плодородна почва на противоречия, се ражда и Появата на Възкръсналия Христос пред Магдалена, преносима икона с изключително изкуство и теологична дълбочина, създадена от анонимен, но значим, критски художник. Произведението, което днес се съхранява в Музея на иконите в Дубровник, не е просто икона; то е теологично есе, написано с цветове и светлина, изследване на непокътнатото и човешкото, на разстоянието, което разделя, но и свързва божественото с земното. Спомням си първия път, когато видях тази икона, не в някакъв студен музей, а в репродукция, която ме завладя с вътрешната си интензивност, интензивност, която произтича точно от това нежно, но и абсолютно отхвърляне на допира. Това е произведение, което разглежда границите. Границите на вярата, плътта, разбирането. И го прави с визуален език, който, докато стъпва здраво в традицията, не се колебае да прошепне нещо ново, нещо, което предвещава големите композиции на Теотокопулос. византийска живопис не е приключила през 1453 г.; тя се е трансформирала и тук, на Крит, е намерила едно от най-блестящите си изразни средства (Кумбараки-Панселину).
Режисура на Божествената Среща: Пространство и Символизъм
Анонимният художник поставя сцената с мъдрост, която надхвърля простата иконографска конвенция. Нямаме тук неутрален златен фон. Или по-скоро, златният фон, символ на безвремевото, божествено светло, съществува, но е ограничен, очертан от едно силно драматично, почти враждебно пейзаж. Скала. Ъгловата, негостоприемна, оформена по начин, напомнящ най-строгите палайологови композиции, доминира в лявата част. Пещерата на Гроба зее, черно, заплашително отворено пространство, което обаче вече не държи мъртвия, а разкрива платната, погребалните покривала, подредени, знак за организирано, съзнателно заминаване, а не за бързо бягство или кражба. В тъмнината белите тъкани светят, свидетели на отсъствието. Пространството тук не е реалистично, не подчинява на законите на перспективата, които вече доминират в Италия. То е теологично пространство, пространство, което функционира символично. Скала, твърда и безплодна, е светът на смъртта, светът на Стария Завет, който обаче сега е разкъсан от светлината на Възкресението. И точно над срещата, едно малко, почти сухо дърво упорито расте, тънка, крехка намек за дървото на Кръста, което стана Дърво на Живота. Нищо не е случайно. Композицията невидимо се разделя на две диагонални оси: едната е определена от погледа на Христос към Магдалена, а другата от движението на ръцете им, движение, което не се завършва, остава висящо, натоварено с цялата интензивност на момента. Това управление на пространството, където всеки елемент, от най-малкия храст до внушителната маса на скалата, служи на централното теологично послание, е наследство на великата византийска традиция, но филтрирано през ново усещане за драма.
Драмата на Погледа и Допира: Христос и Магдалена
И стигаме до главните герои. В центъра на тази космическа драма. Христос, вдясно, стои прав, спокоен, но не отдалечен. Неговото тяло, обвито в дреха с нюанси на оранжево и червено, е представено с пластичност и обем, които предават познание на западното изкуство. Гънките на облеклото не са просто линейни и декоративни, както в по-ранната византийска живопис, а следват и разкриват структурата на тялото отдолу, придавайки му същност, тежест. В лявата си ръка държи свитък, символ на новото учение, а дясната му ръка, центърът на цялата икона, се движи надолу в жест, който е едновременно забрана и благословия. Лицето му, с нежни, почти меланхолични черти, гледа към Магдалена с израз на безкрайна състрадателност, но и божествена автентичност. Той е Господ на Историята, който вече е победил смъртта и вече принадлежи на друга сфера, нетленна и нематериална.
Пред него, на колене, почти притисната към земята, е Мария Магдалена. Фигура, напълно отдадена на страстта, на човешкото, неустоимо желание да докосне, да потвърди с допир това, което очите й не могат да повярват. Тя носи дълбочервен плащ, цветът на кръвта, на жертвата, но и на човешките чувства. Ръцете й са протегнати, отворени, в движение на жажда, което обаче спира рязко, на няколко сантиметра от тялото на Учителя. Цялата й поза – колениченето, лекото накланяне на главата, погледът, който се издига, изпълнен с благоговение и недоумение – е вик. Вик, който среща спокойната, но непоколебима заповед: „Не ме докосвай“. Художникът тук постига нещо удивително: визуално предава теологично състояние. Преходът от вяра, основана на сетивния опит, към вяра, основана на словото и духовната връзка. Взаимодействието на двете културни традиции, Изтока и Запада, е очевидно в такива произведения, както е посочено и в свързано изследване за връзката на византийското изкуство с Ренесансова Европа (Лимберопулу и Дуйтс). Диалогът между човешката страст и божественото спокойствие не би могъл да бъде предаден с по-голяма яснота.
Накрая, какво е тази икона? Осмелявам се да кажа, че е визуална поезия за разстоянието. Свещеното разстояние, което трябва да бъде преодоляно не с ръце, а с сърце. Критският художник от 16-ти век, този анонимен майстор, не просто илюстрира евангелски епизод. Той коментира самата природа на вярата. Съчетаване на строгостта на византийската форма с психологическата интензивност, усвоена от Запада, той създава произведение, което надхвърля границите на времето си. Той ни призовава да погледнем отвъд повърхността, отвъд златото и блестящите цветове, и да размишляваме за тънката линия, която разделя знанието от вярата, допира от доверието. Това е икона, която не предлага лесни отговори; напротив, поставя въпроси. И може би именно в това се крие нейната вечна сила…
Често задавани въпроси
Какво символизира фразата „Не ме докосвай“ в тази критска икона?
В конкретната критска икона, фразата „Не ме докосвай“ (Noli me tangere на латински) не е просто отхвърляне. Тя символизира новото, духовно състояние на Възкръсналия Христос, чието тяло вече не принадлежи на тленния, материален свят. Това е покана към Магдалена и, в по-широк смисъл, към всеки вярващ, да премине от връзка, основана на сетивен, физически контакт, към връзка, основана на вяра и духовно единство.
Какви са основните характеристики на Критската школа на иконописта от 16-ти век, които се виждат в произведението?
Тази икона е изключителен пример за Критската школа от 16-ти век. Забелязваме оцеляването на византийски елементи, като златния фон и стилизираното представяне на пейзажа. В същото време, влиянията от италианския Ренесанс са очевидни, особено в пластичността на формите, усещането за обем на телата под дрехите и силната психологическа драматичност на сцената, елементи, които характеризират зрялата фаза на тази велика школа.
Защо формата на Мария Магдалена е толкова емоционална?
Емоционалната интензивност на Мария Магдалена в анализа на тази критска икона е целенасочена. Тя представлява човешката природа в най-автентичния си момент: жаждата, недоумението и любовта пред чудото. Художникът използва коленичещата, почти екстатична поза на Магдалена и изразителното й лице, за да създаде силна контраст с спокойната, трансцендентна форма на Христос, подчертавайки драма на срещата между божественото и човешкото.
Каква е ролята на пейзажа и празния гроб в иконата?
Пейзажът в иконата „Не ме докосвай“ не е просто декоративен. Ъгловата, безплодна скала символизира света на смъртта, който вече е победен. Празният гроб, с подредените погребални покривала, служи като неопровержим свидетел на Възкресението. Всеки елемент от пространството е теологично натоварен и служи на разказа, превръщайки пейзажа в активен участник в божествената драма, а не в пасивен фон.
Как се съчетава византийската традиция с западните влияния в тази икона от 16-ти век?
Тази комбинация е същността на Критската школа. Византийската традиция е налице в строгата композиция, в използването на златния фон като символ на божествената светлина и в спазването на иконографските правила. Западните, ренесансови влияния се откриват в стремежа за предаване на обема, в естествеността на определени движения и, най-вече, в акцента върху психологическата дименсия и човешката емоция, създавайки уникален художествен резултат.
Библиография
Кумбараки-Панселину, Наусика. Византийска живопис: византийското общество и неговите икони. Център за византийски изследвания, 2000.
Лимберопулу, Ангелики и Рембрандт Дуйтс, редактори. Византийско изкуство и Ренесансова Европа. Ashgate Publishing, Ltd., 2013.
