Едно голо мъжко тяло, прегънато почти на две върху леопардова кожа, заема поголямата част от платното в „Раненият Филоктет“ – творба, която датският художник Николай Абилгард завършва през 1775 година в Рим, изпълнена с маслени бои върху платно с размери 123 на 178 сантиметра. Днес тя се съхранява в Държавния музей за изкуство (Statens Museum for Kunst), националната галерия на Дания в Копенхаген. Митичният герой от Троянския цикъл, изоставен от своите сподвижници на Лемнос поради незаздравяваща рана на крака, завърта тялото си с почти спазматично движение, с лице, обърнато назад, и поглед, втренчен в собствения му крайник. До него туккол с стрели опира в скала, синя връзка се показва изпод животинската кожа, а в дъното се очертава каменна плоча с вдлъбнати знаци, имитиращи древен надпис.
Създадена по време на петгодишния престой на художника в Рим с стипендия от Кралската академия на изкуствата в Копенхаген, картината принадлежи към неговите ранни зрели творби и свидетелства за цяло поколение живописци, които търсят изход от спокойната строгост на академичния неокласицизъм. Тялото тук не функционира като безупречен хероистичен еталон, а носи цялата тежест на болката, заимствана в голяма степен от пластичността на Белведерския торс – знаменитата елинистическа скулптура, която Абилгард е изучавал задълбочено във Ватикана.
Композицията на Раненият Филоктет
По диагонална ос, която пресича живописното поле, Филоктет клечи с едното коляно, опрено върху кожата, а другият му крак е изтеглен към ръката, която го държи здраво – в поза, при която гръбнакът се извива дотам, че гърбът е представен почти изцяло пред зрителя, докато лицето гледа в противоположна посока. Дългата коса се развява назад и представлява единствения елемент в движение сред толкова неподвижни неща. Контрастът между спокойствието на главния обем на тялото и почти насилственото завъртане на главата обобщава логиката на цялото произведение – тяло, обучено по правилата на класическата пропорция, призовано да изрази нещо, което тя никога не е предвиждала. Светлината пада почти изключително върху голото тяло, оставяйки фона потънал в зелени и кафяви тонове, толкова тъмни, че изглеждат черни.
Кожата, тукколът и каменният надпис
Предметите около героя функционират като предистория на сцената. Леопардовата кожа препраща към живота на ловника, към дивата природа, където Филоктет е прекарал толкова години сам. Тукколът, наполовина скрит зад коляното, напомня за лъка на Херкулес, който герой е наследил и който според мита е бил необходим за превземането на Троя. В дъното гладка каменна повърхност носи надписи с главни букви, имитиращи стара гръцка епиграфика – обичайна практика за художниците от епохата да вграждат собствения си подпис вътре в сцената под формата на надгробна плоча, забравена върху скалата.
Неокласическото изкуство срещу спокойствието на Винкелман
В Рим от 70-те години на XVIII век Абилгард става близък приятел с швейцареца Йохан Хайнрих Фюсли и шведския скулптор Йохан Тобиас Сергел – двама творци, които негодуват срещу еталона за спокойствие, наложен от Винкелман като идеал на старогръцкото изкуство. Трактатът „Лаокоон“ на Лесинг, публикуван едва девет години по-рано, вече е отворил дискусията за това докъде може да стигне изкуството в предаването на болката, без да загуби красотата си. Филоктет на Абилгард дава смел отговор, тъй като лицето на героя не сдържа страданието си, докато тялото остава вярно на каноните на класическата скулптура. Не става въпрос за изолиран жест. Кръгът около Фюсли търси сюжети, заимствани от Омир и Шекспир, с акцент върху крайната емоция.
Художникът зад картината
Николай Абилгард е роден в Копенхаген през 1743 година и умира във Фредериксдал близо до същия град през 1809 година. Учи в академията на родното си място, преди да замине през 1772 година за Рим, където остава пет години, изучавайки античната скулптура и ренесансовата живопис. Завръщайки се в Дания през 1777 година, той поема ръководството на Кралската академия на изкуствата – длъжност, от която преподава на скулптора Бертел Торвалдсен и художника Кристофер Вилхелм Екерсберг. Неговото творчество се изправя като връзка между късния неокласицизъм и разсъмването на датския романтизъм.
В музея в Копенхаген днес картината виси сред други творби на същото поколение датски живописци, но се отличава с напрежението на тяло, завъртащо се само върху себе си – поза, която никое академично ръководство от онова време не би препоръчало. Погледът на Филоктет, втренчен в раната, остава единственото място в платното, където повествованието спира и остава само болката.
