Крайбрежната зона на Парга с къщите, които се изкачват по склона зад заведенията на кея.Парга, крайбрежен град в Епир срещу остров Паксос, се разстила амфитеатрално по склоновете над един залив на Йонийско море. Къщите с керемидени покриви и цветни фасади се изкачват терасовидно от кея, а крепостта заема скалистия полуостров между пристанището и плажа Валтос. Погледнато от морето, лесно се долавя тясната връзка на селището с брега. Именно по море то поддържало връзка с Корфу, от който зависело административно през вековете на венецианското владичество.
Положението на Парга по континенталното крайбрежие ѝ придавало особена стратегическа стойност. За Венеция тя била търговска станция и предна опора срещу Епир, докато във вътрешността се простирала османската територия.
Античната Торина и свидетелството на Плутарх
В по-широкия район на Парга обикновено се локализира античната Торина – крайбрежно място, споменато във връзка със събитията преди битката при Акциум през 31 г. пр.Хр. Тази идентификация изисква предпазливост, тъй като точното местоположение на античното селище остава несигурно. Свързването му с района на днешния град не доказва, че двете селища са заемали едно и също място.
Според Плутарх, в „Живота на Антоний“, Октавиан прекосил Йонийско море и превзел Торина, с което предизвикал тревога в лагера на Антоний, чиито сухопътни сили все още закъснявали. Клеопатра посрещнала вестта с игра на думи. Понеже думата „τορύνη“ означавала черпак, тя се пошегувала, че няма защо да се боят, щом Цезар седи върху черпак.
Повече от век дели автора от събитията, които разказва. Епизодът съхранява начина, по който Клеопатра е представяна в биографската традиция, но не решава топографския въпрос. На западната страна на хълма с крепостта са запазени останки от антична стена – свидетелство за по-ранното използване на мястото. Между тези откъслечни следи и средновековната Парга обаче зеят големи празнини в документацията.
Четири века под закрилата на Венеция
Името Парга се появява в писмените извори в началото на XIV век. Решаваща за по-нататъшната ѝ съдба била 1401 г., когато жителите сключили договор с Венеция и селището станало венецианско владение, запазвайки своите привилегии. Административната връзка с Корфу осигурявала подкрепа по море и включвала града в мрежата от венециански опорни пунктове в Йонийско море.
На практика тази закрила неведнъж била подлагана на изпитание. Османците превзели Парга през 1452 г., но две години по-късно тя отново минала под венецианска власт с помощта на местните жители и на корфиотите. Средствата за укрепленията оставали ограничени, а нападенията продължавали.
През 1537 г. османският флот на Хайреддин Барбароса разрушил Парга. Последвало венецианско възстановяване през 1567 г. и ново опустошение през 1571 г., по време на набезите, предшестващи морската битка при Лепанто. След това последно нападение венецианците възстановили и разширили крепостта, като оформили голяма част от укрепленията, запазени и до днес. През XVII век селището преживяло период на благоденствие и започнало да се разраства извън стените, по склоновете под крепостта.
Крепостта на Парга
Неправилният план на крепостта следва релефа на хълма. Външните стени вървят по скалистите ръбове, като използват естествената им защита, а достъпната югоизточна страна е подсилена с полукръгла кула. Над външната порта е запазен надпис с годината 1707 и името на управителя Маркос Теотокис.
Втора порта води към вътрешността през тесен сводест проход. Надписът ѝ споменава зависимостта на Парга от Корфу, а малко по-нагоре е вграден релеф с крилатия лъв на свети апостол Марк, емблемата на Венеция. В ограденото пространство са запазени останки от казарми от началото на XIX век и руини на девет храма. Един от тях, западно от портата на акропола, вероятно е старата енорийска църква „Свети Спиридон“.
В най-високата точка се намира пристройката на Али паша. През 1819–1820 г. била издигната мощна вътрешна стена с многоъгълен бастион, която образувала самостоятелен акропол. Надписите на портата му носят годината 1820 и неговото име. Във вътрешността бил построен двуетажен сарай с жилищни помещения и спомагателни постройки, сред които малка баня и джамия. Според документацията на Министерството на културата през втората половина на XIX век крепостта била занемарена и постепенно изоставена.
От падането на Венеция до отстъпването през 1817 г.
С ликвидирането на Венецианската република през 1797 г. Парга преминала във владение на французите. Френското присъствие било прекъснато от руско-османската намеса в Йонийско море през 1798–1799 г., последвана от Константинополския договор от 1800 г. Споразумението предвиждало създаването на Републиката на Седемте острова под руско покровителство и османски сюзеренитет. За бившите венециански владения по континенталния бряг, сред които била и Парга, то постановявало подчинение на Османската империя със специални гаранции.
Това разграничение имало последици, които щели да проличат по-късно. Парга поддържала тесни връзки с Йонийските острови, но договорният ѝ статут позволявал на Високата порта да претендира за предаването ѝ.
След Тилзитския мир от 1807 г. французите се завърнали. През 1814 г. паргиотите се обърнали към британците, търсейки закрила срещу Али паша Янински. Той вече бил разпрострял властта си върху другите бивши венециански бази по брега и след Виенския конгрес се позовал на споразумението от 1800 г., за да поиска и Парга.
Сблъсъка между местните очаквания и британските стратегически сметки разглежда скорошно изследване на Роза Мария Дели Куадри. Британската администрация на Йонийските острови начело с Томас Мейтланд постигнала през 1817 г. уговорка за отстъпването на града на османската страна. Изпълнението ѝ щяло да постави Парга под контрола на Али паша. Жителите можели да останат или да заминат, като получат обезщетение за имотите, които изоставят.
Изселването на паргиотите през 1819 г.
През април 1819 г., малко преди предаването на града, паргиотите масово заминали за Йонийските острови, главно за Корфу. Броят им обикновено се посочва около четири хиляди души. За имотите им било предвидено обезщетение от османска страна, което обаче не заличавало загубата на домовете и на местните им връзки.
С напускането е свързан известният разказ за изравянето и изгарянето на костите на предците, за да бъдат опазени от евентуално оскверняване. Епизодът навлязъл в историографията и в литературата, макар отделните разкази да се различават по отношение на съдбата на костите и начина на пренасянето им. Така заминаването на жителите придобило и втори образ – този на хора, които се опитват да вземат със себе си дори своите мъртви.
Отстъпването на Парга предизвикало реакции във Великобритания и било обсъждано в парламента. Във филелинските кръгове на Европа то се превърнало в пример за изоставяне на едно население от силата, на която то било поверило своята закрила. Вдъхновен от тези събития, Джовани Берше написал поемата I profughi di Parga, а Андреас Калвос посветил на паргиотите одата „Към Парга“ („Εις Πάργαν“), съсредоточена върху избора на чужбината пред подчинението. По-късните завръщания на жители не заличили демографския разрив от 1819 г.
Присъединяването към Гърция
Парга останала под османска власт до Първата балканска война. На 23 февруари 1913 г. по тогава действащия календар гръцко военно подразделение под командването на подпоручик Ангелос Фетсис влязло в града и поело крепостта. Освобождението било част от операциите в Епир и дошло два дни след превземането на Янина.
През XX век, наред с маслинарството и другите селскостопански дейности в района, постепенно се развил туризмът. На кея се появили заведения, а крайбрежното селище се пригодило към нуждите на посетителите. При преброяването от 2011 г. самият град имал 2088 постоянни жители. Тази цифра се отнася до селището и се различава от населението на общността или на по-широката община Парга.
