Дигитална репродукция на композицията „Венера и Адонис“, приписвана на Ханс фон Аахен, ок. 1574–1588 г. Оригиналът е маслени бои върху платно, 68,2 × 95,2 см, Harvard Art Museums / Busch-Reisinger Museum, Кеймбридж, Масачузетс.В сянката на голямо дърво Венера се навежда към Адонис, който вдига лице, за да я погледне. Ръката ѝ минава зад раменете му, а вдясно седнало ловно куче извръща глава към двойката. „Венера и Адонис“ – картина, приписвана на германския художник Ханс фон Аахен (Hans von Aachen) и датирана приблизително между 1574 и 1588 г. – е изпълнена с маслени бои върху платно и е с размери 68,2 × 95,2 см. Принадлежи на Busch-Reisinger Museum към Harvard Art Museums в Кеймбридж, Масачузетс, с инвентарен номер BR77.1 .
Единството на сцената се крепи най-вече на размяната на погледи. Около тази среща се подреждат разминаващите се посоки на телата и откриването към пейзажа, а малката фигура на Купидон е долу вляво, до тъканите.
Венера и Адонис в композицията
Седнала по-високо, Венера откроява светлия си торс на фона на тъмната растителност. Наклонът на главата продължава в рамото и в ръката, която обгръща младежа. Той седи косо, с колене, обърнати надясно, но извръща лице обратно към богинята. Противоположната посока на долната част на тялото и на погледа внася движение в сцена на продължителен покой.
По-долу, пред тъканите, които покриват краката на Венера, ръцете на двете фигури се приближават и се застъпват. Този допир повтаря в по-малък мащаб близостта на лицата.
Синьозеленият плат се събира около хълбоците на богинята и се спуска на гъсти гънки до земята. Светлосива драперия се разстила между фигурите, а топъл, охреночервен плат покрива част от таза и бедрото на Адонис. На придружаващото изображение ходилото на Венера стига близо до долната лява част на композицията. Изпънатият крак на младежа сочи в обратна посока, надясно, пред кучето.
До тях коленичи Купидон, като с едната ръка повдига края на плат над главата си. Другата ръка се протяга наляво. Жестът образува малък, сравнително самостоятелен епизод в периферията на основната група, където тъмният плат обвива осветеното детско тяло.
Светлината върху телата и откриването на пейзажа
Най-светлите тонове са съсредоточени върху рамото и гърдите на Венера. Светлата плът се откроява от кафявите и наситенозелените тонове на околната среда, докато при Адонис светлосянката подчертава по-силно релефа на гръдния кош. Под мишницата и около корема сенките се сгъстяват там, където тялото се извръща или среща тъканите.
Разликата в осветлението позволява фигурите да се четат поотделно, макар прегръдката и застъпванията да ги свързват тясно.
Зад двойката широкият ствол на дървото и гъстата зеленина ограничават дълбочината. Надясно обаче пространството се разтваря в по-студени тонове. Планински масиви се редуват един след друг, по-долу блести водна повърхност, а над склоновете се простира открито небе. Преходът от сенчестото място на влюбените към далечния пейзаж е рязък и става почти точно зад рамото на Адонис.
От клоните виси розова завеса, най-ясно различима горе вляво. Гънките ѝ придават на откритото пространство нещо от интимността на интериор. Платът се простира и по горния край, макар голяма част от него да потъва в сенките на растителността.
Приписването на Ханс фон Аахен
Авторството на картината е предмет на научен спор. Каталогът на Лувъра, в статията за рисунка, изобразяваща Венера, която задържа Адонис, тръгващ на лов, отбелязва различни мнения за композицията от Харвард. Йоахим Якоби (Joachim Jacoby) отхвърля приписването ѝ на Ханс фон Аахен, докато Елишка Фучикова (Eliška Fučíková) я смята за собственоръчно произведение на художника и поддържа, че рисунката от Лувъра има подготвителен характер. Същата статия посочва, че Томас ДаКоста Кауфман (Thomas DaCosta Kaufmann) се присъединява към нейното мнение. Съответната библиография е събрана в статията в Louvre site des collections.
От формална гледна точка удължените пропорции и сложното разположение на крайниците позволяват сцената да бъде описана с понятията на маниеризма. Венера се навежда, докато Адонис се обръща към нея, като държи краката си в друга посока. Непринудеността на прегръдката съжителства с поза, която изисква внимателно подреждане на застъпванията, особено долу, между коленете и тъканите.
В десния край кучето държи муцуната си вдигната, а нашийникът му се вижда ясно. Присъствието му напомня, че Адонис е ловец. Все пак то остава близо до двойката, в същата тъмна зона на първия план, с открития пейзаж точно зад себе си.
