В първия период на труда още се срещат две думи, които по-късно ще дадат името си на цяла наука: ἱστορίης ἀπόδεξις. За Херодот ἱστορίη означава изследване, т.е. знание, придобито чрез разпитване, пътувания и съпоставяне на свидетелства. ἀπόδεξις пък е публичното изложение на неговите резултати. Целта му, както сам я формулира, е делата на хората да не избледнеят с времето и великите и удивителни подвизи на елини и варвари да не останат без слава. Преди всичко той иска да покаже по каква причина те воюват помежду си.
Цицерон го нарича баща на историята. В същото изречение обаче отбелязва, че в съчинението му се срещат безброй измислици. Тази двойнствена преценка съпътства Херодот вече две хилядолетия.
От Халикарнас до Турии
Малко знаем със сигурност за живота му. Повечето сведения идват от по-късни източници, някои от тях – много по-късни, като византийския лексикон „Суда“, съставен през X век. Роден е в Халикарнас в Кария, днешен Бодрум, около 484 г. пр.Хр. Тази дата почива на античните изчисления и не бива да се приема за точна. По произход градът е дорийски, но в него има силен йонийски елемент. По онова време той се управлява от местни тирани, васали на персийския цар. От същия род произхожда и Артемизия, която с корабите си следва Ксеркс при Саламин. Херодот ѝ посвещава страници, в които не липсва възхищение.
Семейството му принадлежи към аристокрацията на града, а според преданието негов роднина е епическият поет Паниасис. Младият Херодот участва в опит за сваляне на тирана Лигдамис и поради това бяга на Самос. Връща се след падането на тирана, някъде преди 454 г. пр.Хр. Следват големите пътувания или поне онези, за които сам загатва. Датирането и действителният им обхват остават открит въпрос.
В средата на 40-те години на V век пр.Хр. го намираме в Атина. Там, според античните свидетелства, той изнася публични четения на своя труд. Плутарх говори за приятелството му със Софокъл. Сведенията за почести и парични възнаграждения от страна на града съвременните изследователи приемат с резерва. Някога за сигурно се е смятало дълбокото влияние на Перикъл върху него, днес обаче картината е по-умерена: Херодот не е нито пламенен почитател на Перикъл, нито обикновен апологет на Атина.
По-късно се свързва с Турии – колонията, основана по атинска инициатива в Тарентския залив през 444/3 г. пр.Хр. Не знаем дали е бил сред първите заселници. Връзката във всеки случай е толкова тясна, че Аристотел цитира началото на труда като дело на „Ἡροδότου Θουρίου“ („Херодот от Турии“), а не на Херодот от Халикарнас. Според някои антични източници там той умира и е погребан. Нито един източник не казва кога. Съчинението загатва за събития от първите години на Пелопонеската война, затова публикуването на „Историите“ обикновено се отнася към периода между 430 и 424 г. пр.Хр.
Устройството на „Историите“
„Историите“ са запазени в девет книги. Делението е дело на филолозите от елинистическата епоха, а имената на музите, които носи всяка книга, също са добавени по-късно. Трудът е написан на йонийски диалект и започва с Крез, царя на Лидия. Падането му пред Кир открива пътя на персийската експанзия, която е гръбнакът на разказа. Всеки път, когато персите достигнат до нов народ, Херодот спира, за да го опише: земята му, обичаите, боговете и всичко удивително, което е видял или чул. Така втората книга е посветена почти изцяло на Египет по повод похода на Камбиз. Четвъртата се занимава със скитите във връзка с похода на Дарий отвъд Дунав.
Тези отклонения, наричани „логои“ (λόγοι), понякога затрудняват читателите, които търсят праволинеен разказ. Произволни обаче не са, защото следват географията на персийските завоевания. След Йонийското въстание от 499 г. пр.Хр. ритъмът се сгъстява: Маратон, походът на Ксеркс, Термопили, Артемизий, Саламин, Платея, Микале. Нашествието на Ксеркс заема почти една трета от труда. „Историите“ завършват малко след битките от 479 г. пр.Хр., с превземането на Сест на Хелеспонта.
„Длъжен съм да предавам казаното“
Херодот никога не излага метода си систематично. Той се извежда от разпилени бележки. Във втората книга историкът разграничава три пътя към знанието. Първият е ὄψις, видяното с очите. Вторият е γνώμη, собствената преценка. Третият е ἱστορίη, изследването чрез разпитване. Източниците му са предимно устни: жреци, сановници, потомци на воювалите, жители на описваните места. Хекатей Милетски, най-значимия си предшественик, споменава като източник само два пъти. Без съмнение обаче го е използвал по-често, отколкото признава.
Нерядко Херодот привежда повече от една версия на едно и също събитие и оставя читателя да прецени. В седмата книга той разглежда позицията на Аргос спрямо персите. Там формулира принцип, който би могъл да стои като надпис над целия му труд: „ἐγὼ δὲ ὀφείλω λέγειν τὰ λεγόμενα, πείθεσθαί γε μὲν οὐ παντάπασιν ὀφείλω“. С други думи, длъжен е да записва онова, което се разказва, но не и да вярва на всичко.
Светогледът му запазва много архаични черти: божественото възмездие за високомерието, сбъдващите се оракули, предупредителните сънища. Наред с тях обаче съществува и рационално любопитство. Херодот сравнява обичаите на народите, оспорва обяснения, които му се струват наивни, и упорито разпитва за изворите на Нил.
Баща на историята или разказвач на легенди?
Първото оспорване идва от непосредствено следващия историк. Без да го назовава, Тукидид поправя грешки, които се срещат в „Историите“, например за предполагаемия двоен глас на спартанските царе. Той коментира също колко малко се трудят мнозинството, за да открият истината: „οὕτως ἀταλαίπωρος τοῖς πολλοῖς ἡ ζήτησις τῆς ἀληθείας“. Повечето изследователи четат тази забележка като насочена към неговия предшественик.
Повече от петстотин години по-късно още по-суров е Плутарх. В трактата „За злонамереността на Херодот“ той го обвинява в пристрастност и недобросъвестност и го нарича варварофил. Плутарх е беотиец, от Херонея. Той не може да прости начина, по който „Историите“ говорят за мидизма на Тива, т.е. за сътрудничеството на тиванците с персите. Местният патриотизъм, право да си кажем, никога не е липсвал в античната критика.
Съвременните изследвания се движат между две крайности. Германският филолог Феликс Якоби през 1913 г. приема буквално позоваванията на информатори. Той вижда в Херодот очевидец, пътувал от Евксинския Понт до Египет и Вавилон. Детлев Фелинг, напротив, твърди, че препратките към източници в голямата си част са литературен похват. Други учени предпочитат да ги четат като указания къде според историка би могла да се намери информацията.
Има все пак места, където разказът бива проверен чрез независими свидетелства и издържа проверката. Според Херодот шестима знатни перси заедно с Дарий заговорничат, за да свалят узурпатора маг. Пет от шестте имена съвпадат с онези, които самият Дарий издълбава в тристранния надпис от Бехистун. Бехистунският надпис, разбира се, е официалната версия на победителя и това не бива да се изпуска от поглед.
Портретите на един историк
Не е запазен портрет на Херодот, създаден приживе. Всички глави, които носят името му, са копия от римската епоха. Бюстът в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк например е открит малко преди 1891 г. в Бенха в Долен Египет, древния Атрибис. Датира се във II век сл.Хр. и се смята за едно от многото копия на бронзова статуя, най-вероятно от първата половина на IV век пр.Хр.
Мраморна глава, приписвана на Херодот, римско копие от II век сл.Хр., Музей на Древната агора, Стоа на Атал, Атина.В Атина, в Музея на Древната агора, помещаващ се в Стоата на Атал, е изложена глава на брадат мъж от пентелийски мрамор, открита през 1933 г. Мъжът е плешив, а косата му пада отстрани и почти покрива ушите. Брадата му е разделена по средата, носът липсва. В архива на разкопките главата е вписана като римска изработка от II век сл.Хр., а идентификацията с Херодот е придружена с въпросителен знак.
В Неапол, в Националния археологически музей, има двойна херма, на която главата му стои гръб в гръб с тази на Тукидид – човека, който толкова хладно го е поправял.
