Сферичен съд с тясно гърло от Лимани Паша, между Лаврио и Сунион. Ранна бронзова епоха (2900–1900 г. пр.Хр.), с цикладско влияние. Археологически музей в Лаврио.Един стар гръцки учебник по древна история, написан на строга кадаревуса, започва разказа си далеч от Егейско море. В сърцето на Азия, на платото Памир, пише авторът, някога живели „най-благородните племена“ (ἄρισται φυλαί) на човешкия род. Оттам потеглили две големи групи, семитите и арийците, които споделяли общи религиозни вярвания, но говорели два различни езика. От втората група след векове скитания произлязъл „гръко-латинският клон“, тоест предците на гърците и италийците.
Тази картина не е измислица на някой гръцки автор. В нея е сгъстено всичко, което европейската наука на XIX век смятала за сигурно. Струва си да я разгледаме внимателно, защото в нея съжителстват едно истинско научно откритие и редица предположения, които не издържали проверката на времето. Едно от тях по-късно поело в твърде мрачна посока.
Откритието, което промени езикознанието
Да започнем отначало. През 1786 г. британският съдия и филолог Уилям Джоунс, в реч пред Азиатското дружество в Калкута, отбелязал, че санскрит, древният книжовен език на Индия, прилича на гръцкия и латинския толкова много, че сходството не може да е случайно. Трите езика, заключил той, трябва да произлизат от общ източник, който може би вече не съществува. Няколко десетилетия по-късно германецът Франц Боп поставил сравнението на систематична основа и така се родило сравнителното езикознание.
Какво всъщност сравнява тази наука? Не отделни думи, които просто звучат сходно, а закономерни съответствия между звукове и граматически форми. Гръцкото πατήρ, латинското pater, санскритското pitár и английското father образуват именно такъв ред. Същото важи за числителните, за основните термини за родство, за глаголните окончания. Семейството, очертано от тази работа, днес се нарича индоевропейско и включва, наред с други, гръцкия, италийските и келтските езици, германските, славянските, иранските и индоарийските. Списъкът в стария учебник – „брахманският“, персийският, гръцкият, латинският, келтският, „тевтонският“ и „славянският“ – по същество е верен.
Другото семейство, семитското, вече имало име. Терминът е въведен през 1781 г. от германския историк Август Лудвиг фон Шльоцер, който го заимствал от Сим, сина на Ной, представен в десета глава на книга Битие като родоначалник на много народи в Близкия изток. Названието следователно е условно от самото начало. Към семитското семейство принадлежат акадският език на Вавилон и Асирия, арамейският, еврейският, финикийският, арабският и старият език на Етиопия, геез. Сред общите им белези са корените от три съгласни, около които се изграждат думите чрез редуване на гласните.
Тук старият текст допуска грешка, която заслужава внимание. Той причислява египтяните към народите със семитски език. Древноегипетският, разчетен за пръв път от Шамполион през 1822 г., наистина е сроден със семитските езици, но много далечно. И двата принадлежат към по-широка група, която лингвистите наричат афроазиатска, като египетският образува отделен клон в нея.
Два езика от едно и също плато?
Най-уязвимото място в старата теория е идеята, че семити и индоевропейци са тръгнали от едно и също място, с еднакви представи за Бога и общи предания. Авторът на учебника, нека бъдем справедливи, признава, че не знае как един народ с обща религия е стигнал дотам да говори два езика, нито кога е започнало преселението. Проблемът обаче е по-дълбок от незнанието на някои подробности.
Двете семейства нямат доказан общ прародител. Правени са опити да бъдат обединени в свръхсемейства, най-известен сред които е т.нар. „ностратическа“ хипотеза, но огромното мнозинство езиковеди я смятат за недоказана. Още по-малко издържа тезата за обща религия. Индоевропейският небесен бог отец, който отеква в гръцкото Ζεύς πατήρ, в латинското Iuppiter и във ведическото Dyaus pitā, няма съответствие сред семитските божества. Памир пък е само едно от многото набързо скалъпени решения на XIX век, който търсел „прародината“ някъде в Азия, повлиян между другото и от библейския образ на народите, разпръснали се от един център. Нито една археологическа или езикова находка не го подкрепя.
Името „арийци“ и злата му участ
Името, което епохата избрала за индоевропейците, имало действителна историческа основа. В древните индийски и ирански текстове носителите на тези езици наричали себе си ā́rya на ведически, airiia на авестийски и ariya на староперсийски, както обяснява съответната статия в Encyclopaedia Iranica. От същия корен идва и името на Иран. Херодот отбелязва, че в старо време всички наричали мидийците арии, а в описа на войската на Ксеркс споменава и ареите, народ от източните ирански земи. Авеста, свещената книга на зороастрийците, говори за Airyanəm Vaējah, първата страна на арийците, а индийската литература – за Арявърта, земята в Северна Индия, където живеят арийците. Къде се е намирала авестийската Airyanəm Vaējah, никой не знае със сигурност. Отъждествяването ѝ с Памир е догадка.
Дотук става дума единствено за индоиранския клон. XIX век обаче разпрострял името върху цялото семейство и, което е по-лошо, го пренесъл от езиците върху хората. Френският граф дьо Гобино в есето си за неравенството на човешките раси, писано в средата на века, говори за висша „арийска раса“. Дори Макс Мюлер, който бил популяризирал термина, по-късно предупреждавал, че смесването на езикознание и расова антропология е научна нелепост. Предупреждението му останало нечуто. Националсоциализмът превърнал „арийската раса“ в своя централна догма, с известните последици. Фразата за „най-благородните племена“ от Памир в гръцкия учебник принадлежи на същия климат, макар и в невинен вариант.
Затова съвременното езикознание избягва термина. То говори за индоевропейски езици и запазва определението „арийски“, там където изобщо го използва, за индоиранския клон. И най-важното: езиковото семейство не е раса. Езиците се предават, усвояват и изоставят. Народи с напълно различен произход могат да заговорят сродни езици, а може да се случи и обратното.
Къде все пак е била прародината?
Ако не в Памир, тогава къде? Въпросът остава открит, но кръгът на възможностите се е стеснил. Десетилетия наред доминирали две хипотези. Първата поставя първите носители на праиндоевропейския, тоест на реконструирания език майка, в степите северно от Черно и Каспийско море около IV хилядолетие пр.Хр. Втората ги търси в Анадола, в по-ранна епоха, и свързва разпространението на езиците с разпространението на земеделието.
През последните години в дискусията се включи анализът на древна ДНК. Изследването на Хаак и сътрудници, публикувано в Nature през 2015 г., показа мащабно придвижване на население от степта към Централна Европа преди около 4500 години и го разгледа като опора за степния произход поне на част от индоевропейските езици в Европа. Формулировката е предпазлива, и с право. Гените не говорят. Те показват кой се е преместил и кой с кого се е смесил, но не и какъв език е бил на устата на тези хора. Изследователите все още спорят дали първоначалният източник е бил в степта, или по-на юг, в района на Кавказ и Арменската планинска земя.
Кога гръцкият език достига Егея
Гръцкият е сред най-старите писмено засвидетелствани индоевропейски езици. Плочките с линеарно писмо Б от Кносос, Пилос и други микенски центрове го показват вече оформен през XIV и XIII век пр.Хр. Преди това картината се размива. Езикът не се е зародил в Егея. Той е пристигнал там в някакъв момент, а повечето предположения отнасят появата на първите гръкоговорящи или на техните предци към края на III или началото на II хилядолетие пр.Хр., без да има единодушие.
Следи от по-старите обитатели са останали в самия гръцки език. Думи и топоними с окончания като -νθος и -σ(σ)ος – Коринт (Κόρινθος), Парнас (Παρνασσός), лабиринт (λαβύρινθος), Кносос (Κνωσός) – се смятат за наследство от езици, говорени в тези земи преди гръцкия и днес неизвестни.
Генетичната страна на въпроса освети изследването на Лазаридис и сътрудници от 2017 г. Според резюмето му минойци и микенци са били генетично сродни и дължат поне три четвърти от произхода си на първите неолитни земеделци от Западен Анадол и Егея. Микенците имат освен това по-малък компонент, свързан или с население от евразийската степ, или с население от Армения. Авторите говорят за приемственост без изолация. Тази картина се съгласува с представата за език, донесен от сравнително малки групи, който надделява сред население с дълбоки местни корени, но не я доказва.
Съдът, който придружава статията, произхожда най-вероятно именно от този догръцки свят. Открит е в Лимани Паша, между Лаврио и Сунион, изложен е в Археологическия музей в Лаврио и се датира от ранната бронзова епоха, с ясно цикладско влияние. Още тогава Лавреотика е поддържала връзки с островите отсреща. Какъв език са говорели хората, които са изработили и използвали този сферичен съд с тясно гърло, не знаем. Най-вероятно все още не е бил гръцки.
