Ромул и Рем: братоубийството на Палатин и основаването на Рим

В началото на историята, която римляните разказваха за своя град, стои смъртта на един брат. Ромул, епонимният основател на Рим, остава сам на власт, когато брат му близнак Рем загива в спора за новия град, според някои версии от ръката на самия Ромул. Това е предшествано от изоставянето на бебетата в Тибър и спасяването им от вълчица — епизоди, които станаха неделима част от римската традиция и по-късно се завърнаха в европейското изкуство. За античните автори обаче нито обстоятелствата на убийството, нито отговорността на оцелелия бяха нещо очевидно, а разликите между техните разкази влияят съществено върху прочита на мита.

Изворите за Ромул и Рем

Утвърдената дата на основаването на Рим, 21 април 753 г. пр.н.е., съчетава два различни елемента: празничен ден, в който римляните честваха рождения ден на града, и летоброене, наложило се чрез изчисленията на античните учени и свързано преди всичко с Марк Теренций Варон. На 21 април се празнуваха Парилиите, пастирски празник, който Плутарх смяташе за по-стар от основаването. Годината оставаше спорна: Квинт Фабий Пиктор например поставяше началото на Рим в 748/747 г. пр.н.е. според олимпиадното летоброене, което му приписва Дионисий Халикарнаски.

В края на III век пр.н.е. пише Фабий Пиктор, първият известен римски историк, който си служи с гръцки език и е отдалечен на повече от пет века от предполагаемото време на основателите. Плутарх съобщава, че в много отношения той е следвал Диокъл от Пепарет, а в началото на следващия век Ений претворява поетически римската традиция в своите Annales. От творбата му са запазени фрагменти, сред тях и сцената с ауспициите, която Цицерон цитира в съчинението „За гадаенето“. Обстойните разкази, с които разполагаме, са по-късни: Тит Ливий и Дионисий пишат в годините на Август, Овидий разработва мита във Fasti, а Плутарх съставя животописа на Ромул в началото на II век н.е.

За оформянето на тази традиция са предложени различни тълкувания. T. P. Wiseman свързва развитието на историята за близнаците, и особено образа на Рем, с политическите промени между 367 и 295 г. пр.н.е., като вижда във втория брат препратка към плебейската част на римската общност. Предположението е оспорвано, както се води спор и за датировката на някои ранни изобразителни свидетелства. По-сигурна отправна точка в писмената традиция е сведението на Ливий, че през 296 г. пр.н.е. едилите братя Огулнии са поставили изображения на бебетата под сосците на една вълчица, близо до ficus Ruminalis.

На Палатин пък разкопките са разкрили следи от обитаване от желязната епоха. Andrea Carandini тълкува освен това находки по северния склон като част от укрепление от VIII век пр.н.е. и ги свързва с преданието за основаването. Археологическият спор засяга датировката и предназначението на тези съоръжения; приписването им на самия Ромул остава тълкувателно предположение, което не доказва нито личностите, нито епизодите на мита.

От Алба Лонга до пещерата на вълчицата

В Алба Лонга, в Албанските хълмове югоизточно от Рим, се поставя началото на династичния конфликт. Амулий сваля от престола по-големия си брат Нумитор и принуждава дъщеря му Рея Силвия да стане жрица на Веста, римското божество, което съответства на Хестия. Задължителното ѝ девство служи на сигурността на узурпатора, тъй като изключва раждането на потомци, които биха могли да претендират за престола. Когато ражда близнаци, тя посочва за техен баща Марс, римския съответник на Арес; Ливий, след като споменава, че е била изнасилена, се отнася с резерви към божественото бащинство и привежда повече от едно обяснение за нейното твърдение.

Амулий заповядва бебетата да бъдат хвърлени в реката. Но тъй като Тибър е придошъл и главното му корито е недостъпно, слугите оставят съда, в който ги носят, в разливните води, а когато по-късно водите се оттеглят, съдът остава на сушата. Спасението се свързва със смокинята Ruminalis и в по-широката римска традиция — с пещерата Lupercal в подножието на Палатин. Една вълчица се приближава и ги кърми, докато пастирът Фаустул не ги намира и не ги предава на жена си Ака Ларенция да ги отгледа.

При Плутарх се появява и кълвач, който помага за изхранването им — животно, също свързано с Марс. Ливий отбелязва различно обяснение за вълчицата: според някои пастирите наричали така Ларенция заради блудния ѝ живот, тъй като латинската дума lupa се използвала и за блудница. Съжителството на тези версии показва, че още в древността разказът е можел да се чете с различна степен на доверие към чудесното.

Когато порастват, Ромул и Рем откриват произхода си, свалят Амулий и връщат Нумитор на престола. Решението да основат собствен град ги отвежда обратно в местността, където са били изоставени, този път с привърженици и с възможност всеки от тях да претендира за първенството.

Ауспициите: шест лешояда, дванадесет лешояда

Спорът засяга мястото на заселването и въпроса кой ще даде името си на новия град. Тъй като раждането на близнаци не дава ясно предимство по старшинство, братята прибягват до ауспиции, търсейки в птиците божественото одобрение. В римската обредна практика наблюдението се извършваше в очертано пространство, templum — термин, който можеше да означава както самото определено място, така и съответния участък от небето.

Според текста на Ливий Ромул избира Палатин, а Рем — Авентин. Пръв Рем вижда шест лешояда, но когато знамението вече е обявено, на Ромул се явяват дванадесет. Привържениците на всеки от двамата провъзгласяват за цар своя водач, като се позовават на различен критерий: на първенството във времето или на по-голямото число птици. Така обръщането към боговете оставя въпроса за властта открит, защото двете страни не са единодушни в тълкуването на отговора.

Разночетенията стигат дори до мястото на наблюдателите. Във фрагмента на Ений, запазен от Цицерон, Ромул се намира на високия Авентин, а Плутарх познава версия, според която той лъжливо обявил, че е видял дванадесет лешояда, и ги видял наистина едва по-късно, когато Рем вече бил дошъл при него. Тук към спора за знаменията се прибавя и подозрението в измама.

Скокът над стените: версиите за смъртта на Рем

Ливий привежда два разказа за смъртта на Рем. В първия препирнята след ауспициите прераства в схватка, в която загива единият брат, без да се назовава извършителят. Във втория, който историкът определя като по-разпространен, Рем подигравателно прескача новите стени и разгневеният Ромул го убива, като добавя: „sic deinde, quicumque alius transiliet moenia mea“ — „Така да загине отсега нататък всеки друг, който прескочи стените ми“.

В животописа на Ромул Плутарх описва как Рем се присмива и пречи на работата, докато накрая прескача рова, който се копае по линията на бъдещата стена. Според едни го поразява самият Ромул, според други — неговият другар Целер; в същата схватка, добавя биографът, загиват Фаустул и брат му Плистин, които са участвали в отглеждането на децата.

Овидий също посочва Целер като убиец в четвъртата книга на Fasti, където Рем презрително прескача ниската стена и получава смъртоносен удар с лопата. Тук обаче Ромул предварително е заповядал да бъде убит всеки, който премине стената или рова; така разказът отдалечава прекия удар от неговите ръце, но запазва връзката му със смъртоносната забрана. На погребението той най-сетне оставя да проличи скръбта, която публично е сдържал. Сцената придобива политическа тежест в обстановката на Августовата епоха, когато образът на основателя можеше да бъде свързан с новия владетел на Рим; Светоний впрочем съобщава, че е имало предложение Октавиан да бъде наречен „Ромул“ като втори основател на града. Съпоставката помага на тълкуването, без сама по себе си да доказва намерението на поета.

Бразда, стена и pomerium

В по-новите преразкази на мита скокът често се свързва със свещената бразда, sulcus primigenius, която основателят изораваше с плуг около града. Плутарх описва обреда, като приписва указанията на вещи хора от Етрурия: в плуг с бронзов лемеж се впрягат бик и крава, а вървящите след него обръщат навътре повдигащите се буци пръст. На местата на портите плугът се вдига и оставя прекъсване в браздата, така че преминаването да остане възможно без светотатството, което би означавало прекрачването на неприкосновената стена.

В последователността на събитията има една съществена подробност: Плутарх поставя този обред след смъртта и погребението на Рем. Ливий, описвайки убийството, говори за новите стени, а Овидий разграничава браздата от стената и изрично посочва, че Рем е прескочил стената. Затова популярният образ на брата, който прескача самата обредна бразда, изисква внимание, когато се приписва на конкретен автор.

С очертаването на границите е свързан и pomerium — религиозно определената граница на града, чието име Плутарх извежда етимологически от post murum, „зад стената“. В римската топография обаче религиозната граница и действителното укрепление можеха да следват различна линия. Значението на pomerium засягаше публичните обреди и разграничението между гражданската и военната сфера, като правилата познаваха изключения и промени. Като тълкуване на мита смъртта на Рем може да бъде свързана с насилственото налагане на границата на новата общност; разчитането ѝ обаче като „първо прилагане на закона“ остава тълкувателна формулировка, особено когато се разглежда редом с гнева и съперничеството между братята.

Братоубийството в римската памет

Кръвта на Рем се връща в римската поезия, когато гражданските войни търсят обяснение. В седмия епод Хораций свързва сблъсъка между гражданите с древното братоубийство и с кръвта на невинния Рем, която тежи над потомците. Лукан, който пише през I век н.е. за войната между Цезар и Помпей, също напомня, че първите стени са били напоени с братска кръв. Това са прочити на политическото насилие през една история, вече позната на техните читатели, в които мъртвият брат се завръща в настоящето на града.

В петата книга на Fasti Овидий дава на Рем и задгробен глас. Сянката му се явява на Фаустул и Ака Ларенция и ги моли да се застъпят пред Ромул за установяването на почести; от предполагаемите Remuria поетът извежда името на Лемуриите, майския празник за духовете на мъртвите. Етимологията принадлежи към поетичното обяснение на празничния календар и трябва да се чете в този контекст.

По-късно, в „За Божия град“ (15.5), Августин съпоставя Ромул с Каин, който в книга Битие е представен като основател на град и също е убил брат си. Той обаче запазва едно богословско разграничение: сблъсъкът между Ромул и Рем разкрива разделението на земния град срещу самия себе си, докато сблъсъкът между Каин и Авел е част от противопоставянето между земния и небесния град.

Вълчицата в бронз и на хартия

От образите на мита най-широко разпознаваема остана вълчицата, която кърми близнаците. Прочутата бронзова статуя от Капитолий е била част от дарението на антични бронзови творби от Латерана, което папа Сикст IV направи на римския народ през 1471 г. Традиционното ѝ приписване на етруска работилница от V век пр.н.е. е оспорено: радиовъглеродното датиране на органични остатъци от леярските ядра, в проучване на Lucio Calcagnile и сътрудници, публикувано през 2019 г., сочи изработване през XI–XII век н.е. Разногласието личи и в представянето на творбата, тъй като онлайн записът на Капитолийските музеи запазва античната датировка. Двете бебета са по-късни добавки от епохата на Ренесанса и традиционно, без сигурност, се приписват на Antonio del Pollaiuolo.

В графиката на Hollar, която придружава статията, кърменето заема почти цялата повърхност. Офортът е датиран 1652 г. и принадлежи към серия от шест плочи, които бохемският гравьор Wenceslaus Hollar изработва по рисунки на Giulio Romano от колекцията на Nicolas Lanier, предназначени за щукови медальони в Palazzo Te в Мантуа. Листът от Metropolitan Museum of Art е с размери 10,9 × 14,6 см и носи каталожен номер 17.50.18-119.

Тялото на вълчицата се простира надясно, с единия заден крак, опрян на скалата вляво, и с глава, извърната косо към зрителя. Изправените уши и отворената уста, от която се показва езикът, придават на животното израз на бдителност, а гъстите щрихи сгъстяват сянката под корема му. Отпред седи едното бебе, с гръб към нас, с едната ръка на земята и другата вдигната към сосеца; зад него второто лежи и се обръща към тялото на вълчицата, за да суче. Пространството долу вдясно заема надписът с имената на Romano и Hollar, датата и указанието за колекцията Lanier, извън тъмната зона, където се преплитат малките фигури.