Омирови епоси се наричат двете големи повествователни поеми, които античността приписва на Омир – „Илиада“ и „Одисея“. Те са най-старите запазени произведения на гръцката литература и са съчинени в дактилен хекзаметър, на поетически език, на който никога не се е говорило в определена местност. В него преобладава йонийският диалект, примесен обаче с еолийски форми и с думи толкова древни, че дори атиняните от класическата епоха не винаги са ги разбирали без обяснение.
„Илиада“, около 15 700 стиха, не разказва цялата Троянска война. Действието ѝ се ограничава до няколко седмици от десетата година на обсадата и е изградено около гнева на Ахил – от свадата му с Агамемнон до предаването на мъртвия Хектор на Приам. „Одисея“, около 12 100 стиха, проследява завръщането (νόστος) на Одисей в Итака и отмъщението му над женихите. Разделянето на всяка от поемите на двадесет и четири песни най-вероятно е по-късно, дело на филолозите от елинистическа Александрия.
За самия поет не знаем нищо сигурно. Много градове, начело със Смирна и Хиос, са претендирали, че е роден при тях, а античните „Животописи на Омир“ са съчинения от много по-късно време. Херодот през V век пр.Хр. смята, че Омир и Хезиод са живели четиристотин години преди него. Съвременната наука обикновено отнася оформянето на „Илиада“ към втората половина на VIII или началото на VII век пр.Хр., а на „Одисея“ – малко по-късно. По-точна датировка изворите не позволяват.
Омировият въпрос
Векове наред двете поеми са били възхищавани като творение на един човек. Още през елинистическата епоха обаче някои граматици, като Ксенон и Хеланик, приписват „Илиада“ и „Одисея“ на различни поети. Наричали ги „хоризонти“ (χωρίζοντες, „разделящите“). Мнението им остава маргинално и александрийската филология, начело с Аристарх, го отхвърля.
Въпросът е повдигнат отново в Европа на Новото време. През XVII век френският абат д’Обиняк (d’Aubignac) поставя под съмнение съществуването на един-единствен поет, но голямата буря избухва през 1795 г., когато германският филолог Фридрих Аугуст Волф (Friedrich August Wolf) публикува в Хале Prolegomena ad Homerum. Волф твърди, че епосите са преминали през дълъг период на устно предаване, преди да бъдат записани и сглобени в единни цялости. Той опира възгледа си и на едно антично предание, според което Пизистрат, тиранинът на Атина през VI век пр.Хр., събрал и подредил разпръснатите Омирови песни. Това предание обаче е съхранено от Цицерон, който пише около пет века по-късно, и достоверността му се оспорва и до днес.
От Волф насам изследователите се разделят на два лагера. „Аналитиците“ търсят в текста шевовете, противоречията и повторенията, които според тях свидетелстват за много автори или за последователни пластове. Карл Лахман (Karl Lachmann) стига дотам да разложи „Илиада“ на поредица самостоятелни песни. „Унитариите“ защитават художественото единство на поемите и виждат зад тях една творческа воля. Разликата между двете школи, както е отбелязвано, е била по-малка, отколкото изглежда, защото повечето аналитици приемат някакъв окончателен съставител, а повечето унитарии допускат по-късни добавки. Във всеки случай спорът продължава през целия XIX век и през голяма част от XX век.
Устно създаване и писменост
Един млад американец пренася дискусията на нова почва. Милман Пари (Milman Parry) в докторската си дисертация от 1928 г. изследва постоянните епитети у Омир, изрази като „бързоногият Ахил“ (πόδας ωκύς Αχιλλεύς) или „розовопръстата Еос“ (ροδοδάκτυλος Ηώς), и показва, че те образуват система от готови изрази, т.нар. „формули“, които служат на аеда, докато съчинява стиха в момента на изпълнението. За да провери теорията си в жива традиция, в началото на 30-те години на XX век той пътува до Югославия и записва тамошните народни епически певци. След ранната му смърт през 1935 г. работата продължава неговият ученик Албърт Лорд (Albert Lord), а събраният от тях материал днес се пази в Колекцията „Милман Пари“ на Харвардския университет. Оттогава т.нар. теория за устното създаване се превръща в общоприето положение в науката.
Остава обаче открит въпросът как и кога епосите добиват писмена форма. Гръцката азбука, приспособена от финикийската, се използва от VIII век пр.Хр., т.е. приблизително по времето, когато се създават и епосите. В „Илиада“ само веднъж става дума за нещо, което прилича на писмо: когато Прет изпраща Белерофонт в Ликия с прегъната табличка, върху която са издълбани „зловещи знаци“ (σήματα λυγρά, VI 168–169). Едни смятат, че поетът е писал сам, други – че е диктувал на писар, трети – че текстът се е утвърждавал постепенно чрез изпълненията на рапсодите и е бил записан едва през VI век. Нито едно от тези мнения не е надделяло окончателно.
Светът отвъд Троя
Омировите епоси знаят много за далечни страни. Познават египетската Тива със стоте ѝ порти („Илиада“ IX 381–384), островчето Фарос пред устието на Нил и богатството на страната, из която Менелай и Елена са скитали, преди да се завърнат в Спарта. В четвърта песен на „Одисея“ Елена слага във виното на сътрапезниците лек, който прогонва скръбта. Подарила ѝ го е Полидамна, съпругата на египтянина Тон, и поетът обяснява, че там земята ражда безброй билки, едни спасителни, други смъртоносни, а всеки човек е лечител, понеже води потеклото си от Пеон, лечителя на боговете („Одисея“ IV 227–232). Близо три века по-късно Херодот ще отбележи нещо подобно: че Египет е пълен с лекари, всеки от които лекува само по една болест.
Съвпадението е впечатляващо и отговаря на онова, което знаем от египетските медицински папируси, като папируса Еберс от XVI век пр.Хр., в които са записани стотици рецепти. То обаче не доказва, че поетът сам е пътувал до Египет. По-скоро свидетелства за славата на страната, каквато са я донасяли в Егейско море търговците, наемниците и мореплавателите.
Повече спорове предизвиква щитът на Ахил („Илиада“ XVIII 478–608). Хефест изковава върху него целия свят: град в мир и град във война, оран, жътва в царско владение, където царят стои мълчаливо, със скиптър в ръка и радост в сърцето, гроздобер, стада и накрая хоро на момци и девойки, сред които се въртят двама акробати. В сцената на гроздобера едно момче свири на форминга и пее плача за Лин, а останалите го следват в танц. По-старите изследователи сравняват тези образи със селските сцени в египетските гробници. Съвременната наука предпочита да ги съпоставя с източната металопластика от епохата, с украсените кипърско-финикийски съдове и с геометричното изкуство. Така или иначе щитът е поетическа конструкция и никой реален предмет не би могъл да побере всичко, което поетът му приписва.
Събранието във втора песен
Особено жива е във втора песен на „Илиада“ сцената на събранието на войската. Агамемнон, заблуден от сън, изпратен му от Зевс, иска да нападне, но решава първо да изпита настроението на ахейците. Уговаря се със старейшините, че ще предложи да изоставят Троя, а те ще удържат множеството. Планът се проваля веднага. Щом завършва речта си, войската се раздвижва като големите вълни на Икарийско море, надигнати от Евър и Нот, и се втурва към корабите.
Тогава Атина, изпратена от Хера, намира Одисей. Той взема скиптъра на Агамемнон и връща бегълците – с меки думи към първенците и с удари със скиптъра по обикновените воини. В събранието, което отново се свиква, надига глас Терсит, когото поетът описва като най-грозния мъж, дошъл под Троя, и с най-тежки думи обвинява Агамемнон в алчност. Омир не му дава нито титла, нито родина. По-късни митографи го свързват с Етолия. Одисей го порицава, удря го със скиптъра и ахейците, макар и недоволни, се смеят. Следват речите на Одисей и Нестор, които напомнят на множеството за знаменията в Авлида и го убеждават да остане.
Сцената често е четена като ранен образ на политическия живот на гърците, т.е. като предвестие на събранията, в които по-късно ще говорят Перикъл и Демостен. Тълкуването има основание, тъй като царят трябва да убеждава, а войската реагира на словото. Не бива обаче да се пренебрегва, че тук убеждаването съжителства с насилието и че единственият обикновен човек, който се осмелява да заговори, бива публично осмян.
Апотеозата на Омир
Славата на Омир в елинистическата епоха е толкова голяма, че той започва да бъде почитан почти като бог. Красноречиво свидетелство за това е мраморният релеф, подписан от скулптора Архелай от Приена в Йония. Открит е през XVII век в Италия, край Бовиле, преминава в колекцията на Палацо Колона в Рим и от 1819 г. принадлежи на Британския музей. Музеят го датира между 225 и 205 г. пр.Хр., по времето на Птолемей IV Филопатор, но други изследователи го отнасят към II век пр.Хр.
Апотеоза на Омир. Мраморен релеф на Архелай от Приена, края на III век пр.Хр., Британски музей, Лондон. Снимка: ChrisO, Wikimedia CommonsКомпозицията е разположена в четири пояса. Най-горе почива Зевс, а под него, по склоновете на планина, която обикновено се отъждествява с Хеликон, са Мнемозина, деветте музи и, в пещера, най-вероятно Аполон с лирата си. В долния пояс на трон седи Омир, със скиптър и свитък в ръце. Коронясват го Хронос (Времето) и Ойкумена (Обитаемият свят), а коленичили отдясно и отляво на трона са олицетворенията на Илиада и Одисея. Пред него Мит, История, Поезия, Трагедия, Комедия и други фигури, чиито имена са издълбани в мрамора, принасят жертва пред олтар. С други думи, литературните жанрове се прекланят пред поета, когото древните смятат за техен извор.
Вдясно, на височината на средния пояс, една фигура стои самотно върху малък постамент. Обикновено се разпознава като статуя на поет, победил в състезание, и е възможно именно неговата победа да е била поводът за създаването на целия релеф.
