Orpheus Master, „Орфей свири на животните“, Италия, началото на XVI век. Бронзова плакета, диаметър 10,5 см. Метрополитън музей на изкуствата, Ню Йорк, инв. № 1986.319.29. Колекция на Ерих Ледерер, дар от г-жа Ерих Ледерер, 1986 г.Съвсем близо до изхода към света на живите Орфей губи Евридика за втори път. С песента си той е трогнал владетелите на подземния свят и е издействал завръщането на мъртвата си съпруга. Остава му само да продължи, без да се обръща назад, докато излезе от долния свят. Ала той се обръща, докато тя все още е зад него. Евридика се връща при мъртвите.
Най-обстойните запазени антични разкази за това неуспешно завръщане дължим на двама римски поети: на Вергилий – в четвъртата книга на „Георгики“, и на Овидий – в десетата и единадесетата книга на „Метаморфози“. Версиите им се различават в съществени моменти, най-вече в описанието на последния миг на Евридика. Съдбовното движение получава различен оттенък във всеки текст, както и сбогуването на жената, която изчезва.
Смъртта на Евридика и слизането в Хадес
И в двата разказа Евридика умира от ухапване на змия. При Вергилий тя се опитва да избяга от Аристей, който я преследва, и докато тича покрай реката, не вижда змията във високата трева. Историята там е част от по-широкия разказ за нещастията на Аристей и загубата на пчелите му, приписвана на наказанието, което нимфите му налагат заради смъртта на Евридика.
Овидий пропуска това преследване. Младоженката се разхожда в тревата заедно с наяди, когато получава смъртоносното ухапване в глезена. Сватбата вече е белязана от лоши поличби: факлата на Хименей пуши, без да дава чист пламък. Още преди да се появи змията, поетът е внесъл тревогата в самия сватбен обред.
От скръбта се ражда решението за слизане. Двамата поети поставят при Тенар, в южния край на Пелопонес, входа, през който Орфей преминава в Хадес. Слизането му, тоест навлизането на жив човек в мястото на мъртвите, е предприето, за да поиска Евридика обратно.
Музиката пред Плутон и Персефона
В „Метаморфози“ на Овидий Орфей застава пред Плутон и Персефона и съпровожда молбата си с лирата. Той признава, че всички хора някога ще попаднат под тяхната власт, следователно и Евридика ще се върне, когато изживее полагащите ѝ се години. Моли да ѝ бъде дадено времето живот, което ѝ е било отнето преждевременно.
В молбата има място и за дръзко напомняне: ако старият разказ за отвличането на Персефона е истина, Любовта е съединила и самите владетели на подземния свят. Орфей използва това родство на преживяното, за да подкрепи искането си. Така героят изгражда своя довод в поемата, където отвличането става част от собствения му опит да убеди.
Песента за кратко прекъсва мъченията. Иксион престава да се върти на колелото си, Сизиф сяда върху камъка си. Дори Ериниите плачат, както отбелязва Овидий, позовавайки се на мълвата. Докато звучи песента, осъдените прекратяват безкрайните движения на наказанието си.
Трогнати са и двете божества. Евридика е повикана измежду наскоро пристигналите сенки и се приближава бавно, тъй като раната все още затруднява стъпката ѝ. Това забавяне на стъпката ще придобие тежест малко по-късно, по стръмния път към изхода.
Условието за завръщането
Заедно с Евридика Орфей получава и забрана: докато трае излизането от подземния свят, той не бива да обръща поглед назад. Ако погледне назад, дареното се отменя.
Често условието се приписва единствено на Плутон. В латинския текст на Овидий молбата е приета и от двамата владетели, а правилото е изречено, без да се назовава кой го обявява. Вергилий пък уточнява, че Персефона е повелила Евридика да върви зад съпруга си. Изричното споменаване на богинята има значение, особено когато по-късните преразкази приписват цялото споразумение на съпруга ѝ.
Поетите не дават изрично обяснение за избора на това условие. Можем да го четем като изпитание на доверието: Орфей трябва да продължи, като се опира на едно обещание, без потвърждението, което би му дал видът на Евридика. Това е тълкуване на сцената, което разказът допуска, без да го налага.
Мигът на погледа и съмнението
При Овидий пътят нагоре е тъмен и безмълвен. Повърхността на земята вече е близо, когато Орфей, изплашен да не би Евридика да изостане, и копнеещ да я види, обръща очи. Този стих свързва движението с тревогата на влюбения и с копнежа му да я съзре. Подозрение, че боговете са го измамили, не се изказва.
По този стръмен път Орфей е лишен точно от лицето, заради което е стигнал дотам. Евридика току-що му е била върната, и все пак той трябва да върви, без да я вижда. Ако четем обръщането му като съмнение, то се отнася до страха да не изгуби отново онази, която го следва, след първата внезапна смърт.
Вергилий описва случилото се по друг начин. Внезапно безумие обзема влюбения и той, забравил условието, спира и се обръща към Евридика почти на прага на светлината. Поетът дори се намесва със съчувствена бележка: грешката би могла да бъде простена, ако мъртвите знаеха що е прошка.
На прага на светлината, толкова близо до изхода, погледът отменя дареното. При Вергилий троен трясък от дълбините на подземния свят съпровожда нарушаването на споразумението.
Евридика изчезва за втори път
В „Георгики“ на Евридика е дадена последна дума. Тя пита какво безумие е погубило и двамата, усеща как сънят на смъртта покрива очите ѝ и се сбогува с Орфей, протягайки ръце към него. После изчезва като дим във въздуха. За миг разказът преминава в нейното собствено преживяване, докато тя протяга немощните си ръце в мрака.
Евридика на Овидий си отива с едва доловимо сбогом. Разказвачът отбелязва, че тя не се е оплакала от съпруга си, защото единственото, в което би могла да го упрекне, е, че я е обичал. Обяснението е на разказвача; от самата нея чуваме само сбогуването.
Любовта задвижва слизането и във версията на Овидий участва в грешката, която осуетява завръщането. Ако отдадем всичко на липса на доверие, бихме намалили напрежението на сцената. Остава трудността на онова очакване, когато Евридика вече е върната, но Орфей още не може да я погледне.
Орфей сред животните в изкуството на Ренесанса
Друга страна на силата му показва бронзовият релеф „Орфей свири на животните“ – творба от началото на XVI век, съхранявана в Метрополитън музея на изкуствата в Ню Йорк. Италианската плакета е с диаметър едва 10,5 сантиметра и е каталогизирана под името „Orpheus Master“ – условното название на нейния създател.
В центъра на кръглото поле седи музикантът, гол, а от седалката му се спуска драперия. Главата му е обърната към лявата страна на изображението, а единият крак се простира диагонално надолу вдясно. Над фигурата се разпростират клоните на дърво с птици; встрани стоят животни, сред тях вдясно елен с големи рога. Струнният инструмент, който държи Орфей, се свири с лък. Тази подробност пренася античния певец в ренесансовия свят на майстора, където може да бъде разпознат инструмент, различен от лирата на поетичните извори.
Евридика отсъства от изображението, съсредоточено върху омаята, която музиката упражнява над животните. Съпоставен със слизането в Хадес, релефът осветява друга страна на същия образ: музиканта, който събира около себе си създанията и задържа вниманието им.
Втора среща в подземния свят
Овидий се връща към двойката в единадесетата книга, в стихове 61–66. След като тракийските менади разкъсват Орфей, сянката му отново слиза в познатите ѝ места. В полята на благочестивите той търси Евридика и когато я намира, я прегръща.
Сега те вървят заедно из подземния свят – ту един до друг, ту един след друг, и така поетът се връща към същото движение, което е предизвикало втората загуба. Сега Орфей може безопасно да се обръща и да гледа Евридика, в местата, където е стигнал и самият той.
