Гилгамеш и Енкиду убиват Небесния бик според идентификацията на колекцията „Шойен“. Възпроизведение на изображението от новоасирийски цилиндричен печат от кафяв ахат, ок. VII в. пр.Хр., MS 1989.Смъртта на Енкиду, другаря, с когото е споделял най-големите опасности, Гилгамеш, царят на Урук, не може да приеме, защото в бездиханното тяло на приятеля си вече разпознава и собствения си край. Пред тази перспектива силата, която му е позволявала да се мери със свръхестествени противници, губи всякакъв смисъл. Напускайки своя град, той ще потърси човек, успял да се изплъзне от общата участ, с надеждата, че и самият той би могъл да получи онова, което този човек е получил от боговете.
В последния етап от скитанията му се намира прочутото растение, наричано често „цветето на безсмъртието“. Наименованието се нуждае от уточнение: в епоса е описано бодливо растение със силата да връща младостта, без никъде да се казва, че то дарява вечен живот. Гилгамеш ще се сдобие с него, но ще го изгуби, преди да успее да провери въздействието му.
Пътят на един месопотамски епос
Традицията на епоса се е оформяла в продължение на много векове, от самостоятелни сказания и последователни преработки. Шумерски поеми за Гилгамеш са били разпространени като отделни творби, докато от старовавилонския период, особено от XVIII в. пр.Хр., са запазени фрагменти от по-обширен акадски разказ. Историята за търсенето и загубата на растението е включена в по-късната, т.нар. стандартна вавилонска версия. Сред най-важните запазени преписи на тази версия са плочките от библиотеката на Ашурбанипал в Ниневия от VII в. пр.Хр., които записват една вече многовековна литературна традиция.
Този път обяснява защо разказите за героя се различават помежду си. В повествованието, което разглеждаме тук, възхищението от подвизите на царя съжителства с упоритото изследване на онова, което героичната мощ оставя нерешено. Смъртта на любим човек променя тежестта на всичките му предишни успехи.
Енкиду и рухването на героичната увереност
В началото на разказа Гилгамеш упражнява властта си потиснически и предизвиква оплакванията на жителите на Урук. Като противовес на силата му по божия намеса е сътворен Енкиду, който след първия им двубой става най-близкият му другар. Заедно те убиват Хумбаба, пазителя на Кедровата гора, а по-късно и Небесния бик, когото Ищар изпраща срещу Урук, когато царят отхвърля любовното ѝ предложение. Както обобщава представянето на Метрополитън музея на изкуството, смъртта на Енкиду идва като последица от реакцията на боговете спрямо делата на двамата герои.
С болестта и загубата на другаря си Гилгамеш се изправя пред нещо, което не е в състояние да преобърне. Остава до тялото, отлагайки раздялата, докато разложението не му наложи знанието, което се опитва да отсрочи; и когато най-сетне си тръгва, страхът от собствената му смърт вече се е промъкнал в скръбта му. Затова скитанията могат да се прочетат като продължение на тази тревога, като опит да се отдалечи от края, който току-що е видял толкова отблизо.
Подобно тълкуване, съсредоточено върху преработването на скръбта, е предлагано и в съвременната научна дискусия. Става дума за начин на прочит на литературния персонаж, с дистанцията, която изисква пренасянето на днешни понятия върху един древен текст.
Отвъд Водите на смъртта
Целта му е Утнапищим, оцелелият от великия потоп, комуто боговете са дарили безсмъртие заедно със съпругата му. С помощта на лодкаря Уршанаби Гилгамеш прекосява Водите на смъртта и стига до далечното място, където живее двойката. Там научава, че изключението за Утнапищим е било свързано с едно конкретно решение на боговете след потопа, а това оставя надеждата на госта да поеме по същия път да виси във въздуха.
В единадесетата плочка слабостта му става видима чрез изпитание, което изглежда по-просто от всичко, което вече е постигнал: трябва да остане буден шест дни и седем нощи. Заспива почти веднага. По указание на Утнапищим съпругата му всеки ден поставя по един хляб до главата на заспалия цар и отбелязва дните, така че когато се събуди, той да има пред себе си доказателствата за изминалото време.
В хляба, който изсъхва или мухлясва, времето придобива домашно, почти осезаемо присъствие. Сцената може да се прочете като напомняне за зависимостта на героя от собственото му тяло: докато той се стреми да надмогне смъртта, сънят го овладява, без да е нужна каквато и да е външна борба.
Растението на младостта и отложеното изпитание
При тръгването, след застъпничеството на съпругата си, Утнапищим разкрива на Гилгамеш съществуването на бодливо растение, което може да върне младостта. Вързал тежки камъни за краката си, царят се спуска в дълбоките води, откъсва растението, макар бодлите да нараняват ръцете му, и прерязва връзките на тежестите, за да изплува на повърхността. На Уршанаби обяснява, че ще го отнесе в Урук, където възнамерява първо да даде на някой старец да го изяде, за да изпита силата му, и едва след това да го използва сам.
Отлагането разкрива друга страна на героя. След толкова терзания Гилгамеш все още може да чака и да крои планове, поставил между придобиването на растението и употребата му нуждата от потвърждение. Дотогава обаче скъпоценната находка остава изложена на опасностите на пътя.
На връщане, когато спира да се изкъпе в хладна вода, една змия усеща мириса на растението, приближава безшумно и го отнася; докато се отдалечава, тя сменя кожата си. На брега седи и плаче Гилгамеш, питайки се за кого в крайна сметка се е трудил толкова, докато лодкарят все още е до него.
Змията и неравната възможност за обновление
Смяната на кожата свързва в рамките на разказа едно добре познато природно поведение с изгубената за човека възможност да стане отново млад. Епизодът допуска по този начин етиологичен прочит: обяснява митологично обновлението, което змията сякаш постига, в същия миг, в който царят губи средството за своето.
Особено жестока може да ни се стори простотата на случката. Предшествали са я изтощителни пътувания и свръхестествени опасности, а накрая растението се губи по време на спиране за къпане. Вниманието остава върху уморения човек, който оплаква пропиления си труд, и ако говорим за поражение пред времето, трябва да включим и тази негова неспособност да запази онова, което току-що е придобил.
Печатът на двамата другари и завръщането в Урук
Придружаващото изображение възпроизвежда по-ранен епизод, убиването на Небесния бик, такъв, какъвто е представен върху отпечатъка на цилиндричен печат. Каталогът на колекцията „Шойен“ описва оригинала като новоасирийско произведение от кафяв ахат, приблизително от VII в. пр.Хр., с номер MS 1989. Според идентификацията на колекцията Енкиду, с къса дреха и вдигната брадва, държи опашката на животното, а Гилгамеш, с дълга украсена дреха и рогато покривало на главата, хваща единия рог и го удря във врата. Бикът е изобразен крилат и с човешка глава, с прегънати предни крака.
Повторението на фигурите по дължината на изображението отговаря на непрекъснатото разгръщане на сцената при търкалянето на печата. В нея двамата другари все още действат заедно; гледайки я от позицията на читателя, който знае продължението, можем да се спрем на тази близост, особено на съгласуваното движение на ръцете им около тялото на животното.
В края на единадесетата плочка Гилгамеш се завръща в Урук и кани Уршанаби да огледа стените му. Завръщането предполага прочит на града като място на повторна връзка с живота, който царят е бил изоставил. От тревогата за собственото тяло погледът се обръща към едно човешко дело, което може да бъде огледано и поддържано, като се започне от основите и изпечените му тухли.
