Анаксагор от Клазомене: философът на Ума при Рибера и Лангети

С вдигната над главата дясна ръка, в движение, което извива рамото и оставя скъсаната риза да се разтвори до средата на торса, старецът от една картина от XVII век във Филаделфийския художествен музей (Philadelphia Museum of Art) държи пергел за главичката и спуска краката му към повърхността на небесен глобус. Музеят приписва маслената картина, която датира около 1660 г., на Джовани Батиста Лангети и отъждествява фигурата с Анаксагор от Клазомене (ок. 500–428 г. пр.н.е.) – досократическия философ, който пръв от хората на своето занимание живее в Атина и пръв, доколкото знаем, обяснява затъмненията с това, че едно небесно тяло застава пред друго. Едно поколение по-рано, през 1636 г., Хусепе де Рибера го е нарисувал по съвсем друг начин: приведен над масивна книга, в кърпени дрехи. И двата портрета са въображаеми и всеки от тях прочита от различна страна една традиция, която тръгва от оскъдните фрагменти на самия философ и стига, през Платон и Аристотел, до биографите от късната Античност.

От Клазомене до Атина на Перикъл

Издънка на заможно аристократично семейство от Клазомене, град на западния бряг на Мала Азия, Анаксагор според преданието отстъпва бащиния си имот на роднините си, за да се посвети на философията. Анекдотите, събрани от Диоген Лаерций в „Животът на философите“, рано оформят образа на мислителя, безразличен към всичко, което не засяга небето. На роднините, които го укоряват в нехайство, той отговаря с въпроса защо сами не се грижат за имота; на онзи, който го пита дали не го е грижа за отечеството, посочва небето и казва, че много го е грижа за него; а когато го молят да каже за какво се е родил, отговаря, че се е родил, за да изучава слънцето, луната и небето. Тези разкази от биографичната литература трудно могат да бъдат проверени исторически, но са ценни като свидетелства за това как го е запомнила Античността, и ще ги срещнем отново пред двете картини.

Бил е на двадесет години, пише същият биограф, когато Ксеркс преминава Хелеспонта през 480 г. пр.н.е., сведение, от което се извежда раждането му около 500 г. пр.н.е. Отвъд тази точка почти всеки етап от живота му се измества според изследователя, както показва подробно статията на Патриша Кърд и Джон Сиско в Станфордската философска енциклопедия. За пристигането му в Атина са предлагани дати от 480 г. пр.н.е., малко вероятна за град, въвлечен тогава във война, до 456 г. пр.н.е., защитавана от Мансфелд и последвана от други изследователи, а една различна реконструкция, тази на Янко, поставя философа в Лампсак като покровителстван от Темистокъл през 466–460 г. пр.н.е., преди да стигне до Атина и да влезе в кръга на Перикъл. В града, където остава от двадесет до тридесет години като приятел и покровителстван от Перикъл, идеите му се разпространяват далеч отвъд тесния кръг на събеседниците му: познават ги Софокъл и Еврипид, може би и Есхил, а комедиографът Аристофан – със сигурност.

Написва само една книга, която, както казва Сократ в Платоновата „Апология“, можело да се купи най-много за една драхма. Датировката ѝ се колебае по същия начин – от 70-те години на V век до 440 г. пр.н.е., като статията от Станфордската енциклопедия смята за особено убедително предложението на Греъм, който я отнася към годините между 478 и 466 г. пр.н.е. въз основа на две астрономически събития, за които ще стане дума по-нататък. Запазени са двадесет и два фрагмента, общо 118 реда текст, предадени от по-късни философи и коментатори. В каноничния сборник на досократиците на Дилс и Кранц Анаксагор носи номер 59. Съчинението, според Диоген, започвало с твърдението, че всички неща били заедно, докато не дошъл Умът и не ги подредил, и от това начало самият философ получава прозвището „Ум“ (Нус).

Обвинението в нечестие и Лампсак

Слънцето, което традиционната религия почитала като бог, за Анаксагор е нажежен камък, и това схващане, заедно с други, сметнати за опасни, го изправя пред обвинение в нечестие. За обстоятелствата около процеса античните разкази се разминават толкова, че Диоген изрежда версиите една след друга, без да избира между тях. Според Сотион обвинител бил Клеон, а философът, нарекъл слънцето нажежена маса метал, бил осъден на глоба от пет таланта и на изгнание. Според Сатир го обвинил Тукидид, политически противник на Перикъл, който добавил към нечестието и обвинение в сговор с персите, така че Анаксагор бил задочно осъден на смърт. Хермип говорел за затвор и освобождаване след призив на Перикъл към народа, Йероним – за оправдаване, дължащо се по-скоро на съчувствието на съдиите.

Съвременните изследователи поставят процеса през 450, 437, 434 или 430 г. пр.н.е. Последната дата, която авторите на статията смятат за най-вероятна, свързва случая с период, в който неуспешните походи от 431 и 430 г. пр.н.е. и избухването на чумата разклащат положението на Перикъл, излагайки заедно с него и хора от обкръжението му, сред тях Фидий и Аспазия. Плутарх свързва преследването с декрета на Диопит, насочен срещу онези, които не вярвали в боговете и поучавали за небесните явления. В същия контекст се чете и една фраза, която Сатир приписва на философа, когато в затвора научил едновременно за присъдата си и за смъртта на двамата си сина: знаел, че са смъртни, от мига, в който ги е родил. Изречена посред чумата, която отнема и на Перикъл собствените му синове, тя звучи по-малко хладно, отколкото ако бъде пренесена в друга година.

Установил се в Лампсак, на южния бряг на Хелеспонта, той умира там през 428 г. пр.н.е. Лампсакийците го погребват с големи почести. Когато, разказва Диоген, го попитали какво желае да се направи в негова памет, той поискал момчетата на града да имат всяка година ваканция през месеца на смъртта му – обичай, който се пазел още по времето на биографа.

Всичко във всичко: физиката на Анаксагор

Мисълта му се движи между две традиции. От една страна, милетците – Талес, Анаксимандър и Анаксимен – се опитват да обяснят света чрез закономерности на самата природна система, без да прибягват до олицетворени богове, и към тази линия принадлежи Анаксагор, в чиито запазени фрагменти думата „бог“ не се среща. От друга страна, Парменид твърди, че небитието не може да бъде и че следователно възникването и гибелта са невъзможни. Тази забрана клазоменецът приема, но я тълкува по свой начин: елините, пише той в един от фрагментите (B17), не мислят правилно за възникването и гибелта, защото нищо не възниква и нищо не загива, а се смесва и разделя от онова, което вече съществува, и по-правилно би било възникването да се нарича смесване, а гибелта – разделяне. Движението обаче, което елеецът отхвърля, е необходимо на Анаксагор и в тази точка той се отдалечава от него.

Принципът, най-тясно свързан с името му, е формулиран в друг фрагмент (B11): във всяко нещо има дял от всяко нещо. Едно кюлче злато съдържа според тази логика и пръст, и вода, плът и косъм – дялове от всички основни видове вещество, които, за да съжителстват навсякъде, трябва да се проникват взаимно. Храненето предлага почти учебникарски пример. Когато едно дете яде хляб и пие мляко, а тялото му натрупва плът, кръв и кости, промяната не се дължи на превръщане на едно вещество в друго, тъй като тези съставки вече са били в храната и просто се натрупват. Въпросът „как би могъл косъмът да възникне от онова, което не е косъм?“, запазен от анонимен схолиаст на Григорий Назиански, обобщава разсъждението, макар че автентичността на фрагмента е оспорвана.

Щом всичко е във всичко, остава да се обясни защо златото изглежда като злато. Отговорът се намира във фрагмент B12: всяко нещо е и е било най-явно онова, от което съдържа най-много. Това не означава, както често се смята, че преобладаващата съставка трябва да надхвърля половината от масата; достатъчно е тя да надвишава всяка от другите съставки поотделно. Възможността за пълно разделяне, което би премахнало всеобщата смес, е изключена от схващането му за безкрайното: при малкото няма най-малко, а винаги има още по-малко, и при голямото винаги има по-голямо (B3). По-малко ясни са „семената“, споменати във фрагмент B4b, тълкувани ту като биологични семена, ту като название на самите основни вещества, от които по някакъв начин покълва всичко останало. Терминът „хомеомерии“ най-сетне, с който по-късната традиция обобщава системата му, най-вероятно принадлежи на Аристотел, а не на самия Анаксагор.

Умът и космическият вихър

Сред всичко смесено само едно остава несмесено. Умът, според най-обширния запазен фрагмент (B12), е безпределен и самовластен и не е смесен с нито едно нещо, защото, ако беше смесен, нещата, с които би бил смесен, щяха да му пречат да властва над тях, а сега, бидейки сам за себе си, най-финото и най-чистото от всичко, той притежава пълно знание за всичко и има най-голямата сила. Той задвижва въртенето, което започва от малка област, сега обхваща повече и ще обхване още повече, и той подрежда всичко, което е трябвало да бъде, което е било и сега го няма, което е и което ще бъде, заедно с кръговрата, в който се движат звездите, слънцето, луната, въздухът и етерът. Вихърът, разширявайки се, преразпределя веществото и позволява да изплуват отделните предмети на света, а в друг фрагмент (B4a) философът говори за хора, които обитават градове и обработват земята, със слънце и луна „както при нас“, като излага теза за множество еднакво устроени светове, чиято топография никъде не е изяснена.

Този принцип, който обещава повече, отколкото дава, предизвиква най-известното разочарование в античната философия. В Платоновия „Федон“ Сократ разказва колко се зарадвал, когато чул, че Умът подрежда всичко, очаквайки да научи от книгата на Анаксагор защо е най-добре нещата да бъдат такива, каквито са, и как, четейки я, видял, че авторът не си служи с Ума, за да обясни устройството на света, а посочва като причини въздуха, етера, водата и много други странни неща. Аристотел повтаря критиката, но написва и фразата, която определя мястото на Анаксагор в историята на мисълта: когато заявил, че умът присъства в природата, както и в живите същества, като причина за света и за всеки ред, той изглеждал като трезвен човек сред онези, които преди него говорели наслуки („Метафизика“ I 3, 984b15).

Какво точно е бил Умът, съвременните изследвания не са постигнали съгласие. За някои тълкуватели става дума за особено, изключително фино вещество, за други – за опит да се опише нещо безплътно, преди да е съществувал език за това, докато трето прочитане вижда в него самия природен закон. Повечето днешни изследователи, противно на присъдата на Платоновия Сократ, го разбират като целева причина: Седли с акцент върху антропоцентричната насоченост на космогонията, Лакс като непрестанно познавателно разграничаване на съставките. Един фрагмент на Филодем от херкуланумските папируси (PHerc. 1428), невключен в сборника на Дилс и Кранц и издаден от Васало, приписва на Анаксагор идеята, че движението, дължащо се на Ума, е било, е и винаги ще бъде, тоест че космогонията не е имала първи миг. Влиянието на принципа се чете ясно в космическия ум на Платоновия „Тимей“, в неподвижния двигател на Аристотел и в неговото учение за човешкия ум в трактата „За душата“.

Затъмнения, метеорити и слънцето като нажежен камък

Обяснението на затъмненията чрез закриване на едно тяло от друго изглежда се е опирало на наблюдение и свидетелства. На 17 февруари 478 г. пр.н.е. пръстеновидно слънчево затъмнение, видимо от Атина, Клазомене и Лампсак, хвърля сянката си върху по-голямата част от Пелопонес, а моряците, прекосяващи Егейско море, са можели да предадат вестта. От подобни сведения може би произхождат две приписвани му, иначе странно конкретни твърдения: че луната е голяма колкото Пелопонес и че слънцето е по-голямо от луната. Затова затъмнението от 478 г. се смята за долната времева граница на написването на книгата му.

Той пръв поддържа и тезата, че на небето има твърди, тежки тела, задържани от бурното въртене на вихъра, и че някои от тях, надвивайки силата му, един ден ще паднат на земята. Няколко години по-късно, през 466 г. пр.н.е. според Плиний, докато на нощното небе се вижда комета, камък с големината на колесница пада край Егоспотами, на брега на Хелеспонта срещу Лампсак, и Анаксагор придобива славата, че е „предсказал“ падането. Диоген пише, че той предрекъл, че камък ще падне от слънцето, и че Еврипид, когото смята за ученик на Анаксагор, нарича във „Фаетон“ слънцето златна буца. Същата година донася според анализа, възприет в статията от Станфордската енциклопедия, и опровержение: теорията за кометите, които философът обяснява като съвпад на планети, е опровергана от Халеевата комета, видима в цялото Средиземноморие от юни до август 466 г. пр.н.е., обстоятелство, което говори в полза на издаването на книгата преди тази година. По същия природен начин той обяснява гръмотевицата и светкавицата, вихрушките, градушката и разливите на Нил, които отдава на топенето на снеговете в планините на Етиопия, а земята си представя плоска, във формата на барабан.

Един епизод, разказан от Плутарх, показва как теорията навлиза в кръга на Перикъл. На 3 август 431 г. пр.н.е., когато флотата се готви да отплава, настъпва слънчево затъмнение и сред екипажите се разпространява паника. Перикъл държи наметалото си пред очите на изплашения кормчия и го пита дали смята това за страшно знамение; когато онзи отговаря отрицателно, той го пита каква е разликата със затъмнението, освен че него го е причинило нещо по-голямо от наметало. Що се отнася до сетивата, Анаксагор признава, че слабостта им ни пречи да различим истината (B21), но приема, че явленията дават поглед към скритото (B21a), а Аристотел по-късно ще използва неговото обяснение на затъмненията като образец на научно обяснение във „Втора аналитика“.

Анаксагор в живописта на XVII век

Откриването и издаването на класически текстове през XVI и XVII век съживяват интереса към философите от древността, а в Неапол, където испанската аристокрация на вицекралството е най-важната клиентела на Рибера, образът на мъдрия старец, беден и смирен, се превръща в живописен сюжет със собствено търсене. Каталогът на LACMA отбелязва по повод на философ от същата група творби, че художникът изобразява мислителите като бедняци, подчертавайки тяхната отдаденост на метафизични, а не на материални цели, и че аскетизмът, който традицията приписва на древните философи, пророци и светци, намира отзвук сред испанската католическа публика. Диоген Лаерций, най-сетне, е източник не само на анекдоти, но и на физиономични указания, и въз основа на подобни описания и днес се правят опити за отъждествяване на фигури без надписи.

Пергелът и небесният глобус на филаделфийската картина

Музейният запис озаглавява творбата The Philosopher Anaxagoras, датира я около 1660 г. и я приписва, с уговорката „приписва се“, на Джовани Батиста Лангети (1625–1676). Маслена картина върху платно с размери 99,7 × 134 см, с инвентарен номер W1904-1-25, тя постъпва в сбирката през 1904 г. чрез покупка със средства от фонда на У. П. Уилстак (W. P. Wilstach). В краткото си съобщение музеят отнася Анаксагор към IV век пр.н.е., докато античните свидетелства и философската литература се съгласуват за годините ок. 500–428 г. пр.н.е., тоест за V век. Като белези на фигурата той посочва славата му с астрономически и математически открития и аскетичния му живот, който художникът обозначава с дрехата от животинска кожа. Отъждествяването впрочем не е единственото предложено, тъй като в записи за дигиталното възпроизвеждане на творбата се среща и името на Архимед.

Хоризонталната композиция се открива вляво към бурно небе със сивобели облаци и късове наситено синьо над нисък, тъмен хоризонт, докато фигурата, поставена по диагонал, изпълва центъра. Светлината пада силно върху голия торс и бялата риза, разкъсана и висяща разтворена, а на рамото, близо до глобуса, се различава козината на дрехата. Лицето, обрамчено от дълга сивееща брада с топли отблясъци, е видяно в ракурс, с поглед, насочен към глобуса. Дясната ръка се сгъва над главата и държи инструмента за горния край, а лявата минава пред тялото и се опира на сгънат лист или книга в долния ляв ъгъл. Глобусът, върху тъмна стругована поставка, обкръжен от пръстени, носи нарисувани фигури на съзвездия, сред тях дълга лъкатушна линия като тяло на змия, и малки червеникави знаци. На масата вдясно – малка мастилница с бяло перо за писане и разгънат лист с ред букви, които на наличното възпроизвеждане не се четат.

За разлика от четящия философ на Рибера, философът на Лангети е изобразен на открито, под открито небе, в момента на измерването. Този избор може да се прочете като живописно претворяване на анекдотите на Диоген – за човека, който сочи небето като своя родина и заявява, че е роден, за да изучава слънцето, луната и небесата, – макар да не знаем дали художникът или поръчителят му са имали предвид точно тези места.

Книгата и кърпените дрехи на картината на Рибера

През 1636 г. в книгите на неаполитанската Banco dello Spirito Santo е вписано плащане от сто дуката, аванс от обща сума петстотин, от Лоренцо Камби и Симоне Верцоне към „Gioseppe de Ribera“ за дванадесет картини с височина пет и ширина четири педи, на всяка от които художникът е трябвало собственоръчно да нарисува философ, за „conte Carlo Felesbergh“, тоест княз Карл Евсебий фон Лихтенщайн, със срок за доставка шест месеца. Документът, публикуван през 1983 г. от Едуардо Напи и коментиран през 1986 г. от Крейг Фелтън в списание The Burlington Magazine, е цитиран в каталога на сбирката „Клоус“ на музея в Индианаполис, в записа за един философ на Рибера, най-вероятно Евклид, подписан и датиран 1637 г. От дванадесетте картини накрая са доставени шест, които остават в сбирките на лихтенщайнските князе до 1954 г., когато са разпръснати. Евклид от Индианаполис е с размери около 124,7 × 98,7 см, а философът от LACMA – 124,3 × 99,1 см.

„Анаксагор“, маслена картина върху платно от 1636 г. с размери 120 × 95 см, се намира в частна сбирка. Обърната наляво, в профил, фигурата навежда глава над дебела книга, която държи с двете ръце, като с едната я подкрепя отдолу. Къдравата бяла коса и бялата брада, челото и бузата приемат светлината, идваща отляво и отгоре, същата светлина, която избелва страниците, върху които се очертават линейни геометрични фигури, докато фонът остава тъмен и почти еднороден. Грубият кафяв хитон е закърпен на рамото и на ръката с парчета по-светъл плат, а отдолу се подават сивосинкава яка и червен ръкав. На ръба на масата, на първия план, сгънати листове хартия също носят бледи следи от линии. Над тях, в тъмната зона под ръката, която подкрепя книгата, надпис, изпълнен със светъл мазок, не може да се прочете със сигурност на наличното възпроизвеждане.

Кръпките по дрехата принадлежат към условността на бедния мъдрец, която Рибера култивира във всичките си серии философи. В случая с Анаксагор обаче условността придобива особен отзвук, ако човек си спомни разказа за заможния младеж от Клазомене, който оставил имота си на роднините. Геометричните фигури по страниците, от своя страна, свързват образа със славата му на математик и астроном – същата, на която се позовава и филаделфийският музей за картината на Лангети. Принадлежността на творбата към поръчката на княза е документирана в каталога на сбирката „Клоус“, където „Анаксагор“ е включен сред шестте доставени картини и е споменат сред фигурите, разпознавани по надписи.

Извори и литература

• Curd, P., & Sisko, J. (2026). Anaxagoras. Stanford Encyclopedia of Philosophy, Stanford University (първа публикация 2007 г., съществена редакция 9 август 2026 г.).
• Diogenes Laertius (1925). Lives of Eminent Philosophers, кн. II, гл. 3 (Анаксагор). Прев. R. D. Hicks. Loeb Classical Library, Harvard University Press.
• Los Angeles County Museum of Art. Jusepe de Ribera, A Philosopher (1637), № M.91.125.2, музеен запис.
• Philadelphia Museum of Art. The Philosopher Anaxagoras (ок. 1660), музеен запис.