Свети Антоний Велики: стенописът в манастира Ипапанти в Метеора (1366/67)

На южната стена на католикона на манастира Ипапанти, малката обител, построена във вдлъбнатина на скалата от северната страна на Метеора, свети Антоний Велики стои в цял ръст вляво от нишата с Богородица Елеуса на трон. Бялата широка брада се разстила върху тъмния кукул, а лицето, строго фронтално, среща направо погледа на онзи, който застане срещу него. Стенописът принадлежи към украсата, завършена според ктиторския надпис на храма през 6875 г. от сътворението на света, тоест през 1366/67 г., със съдействието и на разноските на йеромонах Нил, прот на Стагийския скит и игумен на манастира Дупиани, а втори надпис съобщава, че разходите по изписването са поети от монах Киприан. Името на зографа не е запазено. Делото му обаче, част от един от най-значимите живописни ансамбли от втората половина на XIV век, позволява в образа на отшелника да се прочетат както задълженията му към т.нар. „Македонска школа“, така и склонност към опростяване, която го отдалечава от големите работилници на епохата.

До Елеуса и стълпника

Храмът, малък, с кръстовиден покрив, т.е. еднокорабен, с напречен свод, който пресича надлъжния и оформя кръст на покрива, без купол, не оставял на зографа големи повърхности. Христологичният цикъл е ограничен в пресичащите се рамена и в олтара. От живота на Богородица са изобразени само Благовещение, от двете страни на Ширшая от небесата (Платитера), и Успение на западната стена, а останалите повърхности заемат светци и пророци, едни в бюст, други в цял ръст. В източната част на южната стена прав Христос носи необичайния епитет „Ο ΑΝΑΛΗΨΙΜΗΟΤΗΣ“, който заедно с Възнесение над Платитера напомня за първоначалното посвещение на храма на този празник, преди манастирът по-късно да бъде наречен Ипапанти, т.е. Сретение Господне.

По-на запад, на същата стена, се отваря нишата с Богородица Елеуса на трон, която държи в скута си Младенеца Христос, благославящ с двете си ръце. Вляво от нишата, върху стълпа си, стои свети Симеон Стълпник, още по-наляво – Антоний, а от лявата страна на трона коленичи Нил, ктиторът, в молитвена поза, както отбелязва и официалното представяне на манастира Велики Метеор, на който днес Ипапанти принадлежи като метох (същото представяне датира стенописите в наоса в 1368 г., разминаване, което не се съгласува с годината 6875 от надписа). В десния край на фигурата на Антоний се различава извита червена лента, която изглежда принадлежи на рамката на нишата. Това разположение, при което двамата отшелници придружават Богородица, а игуменът пада в нозете ѝ, е тълкувано като изповядване на монашеския идеал на първите обитатели на манастира. Известна опора тълкуванието намира и в притвора от 1784 г., където Димитриос Зукис от Каларитес и ученикът му Георгий изписват множество светци от монашеския чин.

Кой е Антоний, зографът не е имал нужда да обяснява на монасите от Ипапанти. Житието на Антоний, приписвано на Атанасий Александрийски, го представя като египтянин по произход, който след смъртта на родителите си раздава бащиния имот и постепенно се оттегля – от гробниците извън селото си в изоставена крепост, а по-късно във „вътрешната планина“, докато около него се множат килиите на учениците, които той напътства като баща. Именно този агиографски разказ, а не някакво историческо свидетелство за външността му, крепи утвърдения тип на стария аскет, който повтаря и зографът от Метеора.

Лицето на отшелника и монашеската схима

Високо чело, прорязано между веждите от дълбока отвесна бръчка; гъсти бели вежди, изградени с къси светли мазки над тежки клепачи, които полузакриват малките тъмни очи, леко хлътнали в орбитите. Носът, дълъг и тесен, е осветен по гърба си с тънка светла линия. Бузите са моделирани с преходи от тъмния зеленикав проплазмос (първия, тъмен слой боя, върху който се гради инкарнатът) към охрените тонове, а върху всяка от тях е очертан червен полукръг – подробност, към която ще се върнем. Брадата, широка и закръглена в края, се разлиства в къдрици, предадени със сивобели извити линии; мустаците покриват ъглите на устата и оставят да се види малка червена долна устна.

Кукулът, наситено син, почти черен, обгръща главата и раменете и е очертан с тънка светла линия, повторена и при отвора около лицето. Върху раменете пада кафеникавочервена мантия с малко гънки, предадени с няколко линии и широки плоски цветни полета. От страната на дясното рамо на фигурата (вляво за зрителя) се разстила по-светла, охреночервена зона, която вероятно отговаря на вътрешната страна на мантията или на друга дреха, без да може да се определи със сигурност. Между двете поли на мантията отвесно се спуска сивосиня ивица – дрехата, носена отдолу, както показва мястото ѝ в отвора. Нимбът е охреножълт диск с тънък червен контур и широк бял външен пръстен, който отделя главата от тъмносиния фон.

Дясната ръка на светеца, единствената видима в горната част на фигурата, се вдига пред гърдите, точно при края на отвора на мантията, с длан, обърната към зрителя, показалец, изпънат нагоре, и останалите пръсти, сгънати по сложен начин. Изворите за манастира не коментират жеста, а самото му формално сходство с други известни жестове не стига, за да му се припише определено значение. Раменете във всеки случай, леко обърнати към дясната страна на изображението, където е нишата, заедно с положението на ръката подсказват движение към Елеуса, докато лицето остава фронтално.

Надписите: името на светеца и ктиторското свидетелство

От двете страни на нимба, с бели главни букви на синия фон, е изписано името. Вляво се четат членът и съкращението на „ἅγιος“, като гамата е поставена над алфата като знак за съкращение, а вдясно – началото на името, ΑΝΤΩ, с ни и тау в лигатура, докато продължението на втори ред се различава само отчасти. Надписът може следователно да се предаде като „Ὁ ἅγ(ιος) Ἀντώ(νιος)“, още повече че името се потвърждава и от описанията на украсата.

По-голяма историческа тежест има ктиторският надпис на наоса, написан с тъмно мастило на бял фон над вратата, която води от притвора в храма. Разпространената транскрипция, която води началото си от преписите на Никос Веис, гласи (наклонените черти отбелязват нов ред, скобите – разкриването на съкращенията):

ΑΝΗΓΕΡΘΕΙ ΕΚ ΒΑΘΡ(ΩΝ) Κ(ΑΙ) ΑΝΗΣΤΟΡΙΘΕΙ Ο ΠΑΝΣΕΠΤΟΣ Κ(ΑΙ) ΘΕΙΟΣ ΝΑΟΣ Τ(ΗΣ) ΑΝΑΛΕΙΨΕΩΣ ΤΟΥ ΚΥΡΙΟΥ Κ(ΑΙ) Θ(ΕΟ)Υ Κ(ΑΙ) Σ(ΩΤΗ)Ρ(Ο)Σ ΗΜ(ΩΝ) Ι(ΗΣΟ)Υ Χ(ΡΙΣΤΟ)Υ ΔΙΑ Σ(ΥΝ)/ΔΡΟΜ(ΗΣ) Κ(ΑΙ) ΕΞΟΔΟΥ ΤΟΥ ΤΗΜΕΙΟΤΑΤΟΥ ΕΝ ΙΕΡΟΜΟΝΑΧΟΙΣ ΚΥΡ ΝΕΙΛΟΥ Κ(ΑΙ) ΠΡΟΤΟΥ Τ(ΗΣ) ΣΚΗΤΕΩΣ ΣΤΑΓΩΝ Κ(ΑΙ) ΚΑΘΗΓΟΥΜΕΝΟΥ ΤΗΣ ΣΕΒΑΣΜΙ(ΑΣ) ΜΟΝ(ΗΣ) ΔΟΥ/ΠΕΙΑΝΟΥ ΒΑΣΙΛΕΒ(ΟΝ)ΤΟΣ ΔΕ ΤΟΥ ΕΥΣΕΒΕΣΤΑΤΟΥ ΗΜ(ΩΝ) ΒΑΣΙΛΕΟΣ ΚΥΡ ΣΥΜΕ(ΩΝ) ΤΟΥ ΠΑΛΑΙΟΛΟΓΟΥ Κ(ΑΙ) ΑΥΤΟΚΡΑΤΟΡ ΡΟΜΑΙΩΝ ΣΕΡΒΕΙ(ΑΣ) Κ(ΑΙ) ΡΟΜΑΝΕΙ(ΑΣ) ΤΟΥ ΟΥΡΕΣΙ: ΕΠΕΙΣΚΟΠΕ/ΒΟΝΤΟΣ ΔΕ ΤΟΥ ΠΑΝΑΓΙΟΤΑΤΟΥ ΔΕΣΠΟΤΟΥ ΗΜΩΝ ΒΗΣΑΡΙΟΥ ΕΤΟΥΣ ϚΩΟΕ

Правописът, с форми като „ΑΝΗΓΕΡΘΕΙ“, „ΤΗΜΕΙΟΤΑΤΟΥ“ и „ΡΟΜΑΙΩΝ“, следва фонетичното писане, което често се среща в изписаните храмови надписи от епохата, и се запазва така, както е предаден.

Превод на български

Целият надпис: „Издигна се из основи и се изписа пречестният и божествен храм на Възнесение на Господа и Бога и Спасителя наш Иисус Христос със съдействието и на разноските на най-почтения сред йеромонасите кир Нил, прот на Стагийския скит и игумен на почитаемия манастир Дупиани, когато царуваше благочестивейшият наш цар кир Симеон Палеолог, самодържец на ромеите, на Сърбия и на Романия, Урес [Урош], и когато епископстваше пресветият наш владика Висарион, в годината 6875 [= 1366/67 г. сл. Хр.].“

В този текст се пресичат три власти – на местния монашески водач, на епископа и на владетеля на Тесалия, Симеон Урош Палеолог, полубрат на Стефан Душан, който според изследването на Вафиадис е потвърдил с указ правата на аскетичната общност в Дупиани. Позоваването на императорското му достойнство – „на ромеите, на Сърбия и на Романия“ – отразява титлата, която самият владетел използва в променливия политически пейзаж на Тесалия от средата на XIV век, където византийски и сръбски претенции съжителстват.

Зографът от 1366/67 г. и „Македонската школа“

Двата червени полукръга по бузите на Антоний, които зографът повтаря почти по всички лица в храма, са посочвани като най-характерния белег на македонските му образци, тъй като същата схема използват Мануил Панселин в Протата на Света гора и Михаил и Евтихий в Старо Нагоричане. При Антоний този елемент не остава просто схематичен подпис, защото се вписва в доста грижливо моделиране, с къси бели мазки по челото, веждите и под очите, ту една плътна, ту две или три по-тънки. Дрехите пък, с малкото си, почти схематични гънки, показват същата ръка, която другаде избира пестеливостта.

Това съжителство е занимавало всички, които са изследвали украсата. Андреас Ксингопулос разпознава много, предимно иконографски, елементи с произход от македонското изкуство, но отбелязва, че майсторът ги е опростил и слял с онова, което продължава по-стара традиция, и причислява Ипапанти към група паметници от XIV век, главно от гръцкото пространство, със същата тенденция. Димитриос Палас, по-кратко, вижда в зографа човек, който живее в традиция на светли тонове и по-дълбоки проплазмоси, където се срещат елементи на „македонското“ и на т.нар. „критско“ направление, и който се стреми да придаде пластичност на фигурите, без винаги да владее гънките на дрехите. Еднородността на техниката в целия храм – същите проплазмоси, същите светли цветове, същите пестеливи бели светлини – прави по-малко вероятна хипотезата за двама различни зографи и по-вероятна тази за един майстор, може би с помощник, който е избирал колко моделировка да отдели за всяка фигура: най-пълната – за Христос, Богородица и малко светци, най-простата, с линии за скулите, очите, носовете и брадите – за второстепенните.

Константинос Вафиадис неотдавна измести въпроса от стила към работилницата. Той свърза зографа на Ипапанти с фрагментите от светци в медальони от храма на преподобни Атанасий във Велики Метеор, които трябва да е изписал малко преди 1366 г., както и с четири икони от иконостаса на първия католикон на същия манастир – Христос Благодетел (Евергетис), Одигитрия, свети Николай и архангел Михаил. За самия зограф, отбелязва той, няма никакви сведения, но изкуството му показва голяма близост със стенописите на „Богородица Олимпиотиса“ в Еласона (1332-1355) и на католикона „Свети архангел Михаил“ в Лесново (1341-1346/47, 1349), което го води да изкаже, с уговорката „много вероятно“, предположението за художествен кръг с творби и в областта на Преспа, и в Южна Сърбия, свързан с даренията на сръбската управляваща върхушка в средата на XIV век. Ако предложението се потвърди, Антоний от Ипапанти принадлежи към мрежа от работилници, движещи се между Тесалия, Македония и сръбските дарители, а „опростяването“, отбелязано от по-ранните изследователи, може да се чете по-скоро като идиом на този кръг, отколкото като лична слабост.

От изкачването на Веис до консервацията през 2003 г.

Никос Веис се изкачва за първи път до манастира на 7 октомври 1908 г., воден от йеромонах Прокопий Григориадис, по стълба, която по собственото му описание на много места е била разкачена и прогнила; тогава преписва надписите, а на 8 юни 1909 г. ги сверява. Последват кратките споменавания у Ксингопулос и Палас, а единственото обстойно изследване на стенописите в католикона до началото на XXI век остава статията, публикувана през 1966 г. от сръбския византолог Гойко Суботич.

През лятото на 2003 г. 7-ма ефория за византийски старини, в сътрудничество с манастира Велики Метеор, предприема консервацията на украсата с консерваторите Маргаритис Мицацикас и Ставрула Наку, а почистването извежда наяве подробности, които по-ранните изследователи не са могли да видят. Във фигурата на Антоний чистотата на цветовете по лицето и нимба съжителства със загуби, които не са възстановени: бели изтривания в охреночервената зона и около ръката, пръснати пропуски в мантията и във фона, а над зениците – малки тънки врязвания с форма на кръст, за чийто произход и датировка наличните извори не казват нищо.

Извори и библиография

• Athanasius of Alexandria. Life of Antony. Прев. H. Ellershaw, в: P. Schaff, H. Wace (ред.), Nicene and Post-Nicene Fathers, Series II, т. 4. Internet History Sourcebooks, Fordham University.
• Holy Imperial Monastery of the Holy and Great Meteoron. Metochia, Dependencies. Официален уебсайт на Светия манастир Велики Метеор.
• Vapheiades, K. M. (2023). Byzantine Wall Paintings and Icons at Meteora. Actual Problems of Theory and History of Art, 13, 291-298.