Екатерина II и султан Абдул Хамид I в картуша на картата „Charte von den oberhalb und seitwärts dem Schwarzen Meere gelegenen Russischen und Türkischen Ländern“ на Д. Ф. Зоцман. Берлин, 1788 г. Библиотеки на Лайденския университет.Кючуккайнарджийският мирен договор, подписан на 10 юли 1774 г. по юлианския календар, или на 21 юли по григорианския, слага край на Руско-турската война от 1768–1774 г. и коренно променя условията за присъствието на Русия в Черно море, както и отношенията ѝ с християнските поданици на султана. Селото, на което договорът дължи името си, се намирало югоизточно от Силистра, в днешна България, а османската делегация била отседнала в съседното Бююк Кайнарджа, само на няколко километра оттам (на турски „кючук“ и „бююк“ означават съответно „малък“ и „голям“), както отбелязва Кемал Бейдилли в статията си за договора в Ислямската енциклопедия на турската Фондация за религиозни въпроси. Повечето от клаузите на договора били ясни и не породили спорове. Два негови члена обаче, 7-и и 14-и, близо цял век служили като поле за дипломатически сблъсъци, поради което в съзнанието на следващите поколения договорът се свързва със зараждането на Източния въпрос.
Войната от 1768–1774 г. и пътят към мира
Високата порта обявила войната през есента на 1768 г., обезпокоена от руската намеса в полските дела и от нарушенията на границата си, свързани с избухналите на полска земя сблъсъци. Ходът на военните действия почти от самото начало бил неблагоприятен за османците. Руските армии завзели Молдова и Влашко, напреднали към Дунав и през 1771 г. навлезли в Крим. Междувременно руски флот, отплавал от Балтийско море, се появил в Средиземно море и по инициатива на братя Орлови подбудил Пелопонеското въстание от 1770 г., известно в гръцката историография като Ορλωφικά („Орловски събития“). Въстанието било потушено с тежки последици за населението. През юли същата година руският флот унищожил османския в залива Чешме, срещу остров Хиос, и в продължение на около четири години държал под контрол голяма част от Цикладите.
Примирието от 1772 г. довело до конгресите във Фокшани и Букурещ, които се провалили, тъй като Русия настоявала за независимост на кримските татари и за отстъпване на крепости на полуострова; през пролетта на 1773 г. военните действия били подновени. В крайна сметка и двете страни почувствали нуждата от мир. Петербург бил изправен пред въстанието на Пугачов във вътрешността на страната. На османския престол през януари 1774 г. се възкачил Абдул Хамид I, а през юни същата година Портата претърпяла поражение при Козлуджа, след което великият везир Мухсинзаде Мехмед паша се оказал обкръжен в Шумен от войските на фелдмаршал Пьотр Румянцев.
Преговорите в щаба на Румянцев продължили броени дни. Според руските източници от руска страна договора подписал генерал-лейтенант княз Николай Репнин, а османската делегация се състояла от Ахмед Ресми ефенди и Ибрахим Мюниб ефенди, които действали с одобрението на великия везир. Текстът бил съставен на руски, турски и италиански език – многоезичие, което по-късно щяло да придобие непредвидено значение за тълкуването на религиозните клаузи. Разминавания има впрочем и в датировката: в османските регистри се наложила датата 26 юли, свързана с размяната на ратифицираните текстове.
Основните клаузи на договора
Договорът се състои от преамбюл, двадесет и осем члена и отделен таен член за военното обезщетение. Някои членове уреждали въпроси, обичайни за мирните договори, като общата амнистия или размяната на военнопленници, а други въвеждали разпоредби без прецедент в руско-османските отношения.
„Независимостта“ на Крим
Член 3 признавал татарите от Крим и съседните области за свободни и независими от всяка чужда власт, с хан, избиран от самите тях измежду потомците на Чингис хан. Политическото откъсване от Портата не било съпроводено с религиозно, защото като халиф султанът запазвал духовната си власт над мюсюлманите на полуострова, а петъчната проповед (хутбе) щяла да се произнася от негово име. Това разграничение между политически суверенитет и религиозна власт оставяло на Портата опора за влияние, която обаче се оказала недостатъчна. Независимостта на ханството била краткотрайна. Руското влияние върху сменящите се ханове нараствало, докато през 1783 г. Екатерина II анексирала Крим. Въпросът отново се поставил с новата Руско-турска война от 1787–1792 г., приключила с Яшкия мирен договор, който потвърдил руския суверенитет над полуострова. Напрежението от онези години намира отзвук в декоративния картуш на картата на черноморските земи, издадена през 1788 г. в Берлин от картографа Даниел Фридрих Зоцман; според описанието на Библиотеките на Лайденския университет на него Екатерина II и Абдул Хамид I са изобразени един срещу друг.
Крепости, граници и корабоплаване
С членове 18–21 Русия получила крепостта Кинбурн в устието на Днепър, крепостите Керч и Ени Кале, които осигурявали прохода от Азовско към Черно море, град Азов с областта му и Кабарда в Кавказ, а границата ѝ била изместена до Южен Буг. В дългосрочен план по-голямо значение имал член 11, с който руските търговски кораби получавали правото на свободно плаване в Черно море и през Проливите при привилегиите на най-облагодетелстваните държави, а Русия – правото да назначава консули навсякъде, където сметне за нужно. Правото се отнасяло само до търговските кораби; военните продължавали да нямат достъп до Проливите. Въпреки това Черно море престанало да бъде затворено османско море. Освен това Русия получила постоянно дипломатическо представителство в Цариград, а Портата се задължила да титулува императрицата „падишах“. Тайният член пък предвиждал изплащане на обезщетение от 15 000 кесии, тоест 7 500 000 гроша, на три вноски.
Княжествата и Егейско море
Молдова и Влашко, както и крепостите в Бесарабия, били върнати на Портата при определени условия, сред които амнистията и свободното изповядване на християнската вяра, а член 16 давал на руските представители правото да се застъпват за двете княжества. Сходни задължения предвиждал член 17 за островите в Архипелага, които Русия върнала срещу задължението на Портата да амнистира всички, застанали на страната на руския флот, и да не потиска християнската религия. За гърците интерес представлява и член 25, който постановявал освобождаването без откуп на пленниците и робите и изрично посочвал сред християните, които трябвало да бъдат освободени, пелопонесците и островитяните, както се вижда от текста на члена, публикуван от Хауърд Леви в поредицата International Law Studies на Военноморския колеж на Съединените щати.
Членове 7 и 14 и въпросът за „покровителството“
С член 7 Портата обещавала да закриля неизменно християнската религия и нейните църкви и позволявала на представителите на руския двор да правят представления в полза на новия храм в Цариград, предвиден в член 14, и на неговите свещенослужители; Портата се задължавала да взема тези представления под внимание като идващи от представител на съседна и приятелска държава. Член 14 разрешавал на Русия да построи, освен параклиса на посолството, и обществен храм в Галата, в квартала Пера (Бейоглу), където живеели повечето европейци; храмът щял да бъде под покровителството на руския посланик.
Двете разпоредби имат различен обхват. Общото обещание за закрила на християнската религия било формулирано като задължение на султана, докато правото на Русия да прави представления се отнасяло изрично само до един храм и неговите свещеници. Признавал ли е тогава договорът на Русия право на покровителство над всички православни поданици на Портата? Руската дипломация през XIX век отговаряла утвърдително и многократно се позовавала на договора, за да оправдае демарши в полза на християните в Османската империя. Претенцията достигнала връхната си точка с мисията на княз Меншиков в Цариград през 1853 г., а отхвърлянето на руските искания от Портата довело до Кримската война.
Систематична критика на руското тълкуване предприел американският историк Родерик Дейвисън, който в студия от 1976 г. в списание Slavic Review преразгледал текстовете и дипломатическите свидетелства. Заглавието на студията му е заето от преценката на австрийския дипломат Франц Тугут, който по онова време служел в Цариград и виждал в договора резултат от руското майсторство и турската неспособност; тази оценка възприели и някои по-късни историци. В друга своя студия Дейвисън посочва, че храмът по член 14 е определен в руския и италианския текст като храм от гръцки обред, докато турският текст, както го предава историкът Ахмед Джевдет паша, го назовава храм „Досографа“, без да споменава гръцки обред, и че по-късните руски претенции надхвърлят предвиденото в договора. Според Бейдилли официалният френски превод от 1775 г. предава храма като обществен храм от гръцко вероизповедание – формулировка, която улеснила разпространението на по-широкото тълкуване в Европа.
Тази ревизия, разбира се, не отрича политическата тежест на член 7, защото и самото поето от султана пред чужда държава задължение да закриля християнските си поданици давало на Русия повод за намеса. Тя обаче ограничава юридическото му съдържание до изрично записаното в него. Формално съответните претенции били прекратени от Парижкия мирен договор и от османския реформен указ от 1856 г.
Договорът и гръцкият свят
За гърците договорът имал две страни. С изтеглянето на руския флот жителите на Пелопонес и островите, които се били присъединили към руснаците, останали беззащитни, с единствена гаранция клаузите за амнистия. Пелопонес пък години наред страдал от албанските отряди, използвани при потушаването на въстанието.
Разпоредбите за корабоплаването, напротив, разкрили възможности, които били оползотворени постепенно. Василис Кремидас, който изследва условията за връзките на гръцката търговия с руското черноморско крайбрежие в списание „Ο Ερανιστής“, вижда в руско-турския договор от 1774 г. началото на икономическите отношения между Русия и гърците: гръцките кораби вече можели да издигат руски флаг и свободно да минават през Проливите, превозвайки руско жито. Той обаче определя тази клауза като политическа, а превръщането ѝ в търговска реалност отнело време. Руският флаг бил сравнително скъп и гръцките кораби не развили реална дейност в Черно море преди 1789 г., когато войните на Френската революция, а след тях и Наполеоновите войни повишили търсенето на зърно на европейските пазари. В онези години гръцките кораби стигнали дотам да превозват почти цялото жито, изнасяно от Одеса. Затова Кремидас свързва възхода на гръцкото търговско корабоплаване в Черно море с 1789 г., а не с договора, който само го бил направил юридически възможно.
