Хюбрис, ате, немезис: нравствените поуки на древните митове и трагедии

Креон има властта да забрани погребението на един мъртвец. Но има ли и правото? Около това разминаване – между възможността едно решение да бъде наложено и неговата справедливост – е изградена голяма част от „Антигона“ на Софокъл. Тиванският цар ще признае грешката си и ще се опита да я поправи едва когато решението му вече е довело до катастрофата.

Хюбрис, ате, немезис – с тези понятия често подхождаме към престъпването на границите и неговите последици в древногръцката литература. Историите обаче се различават помежду си. Икар и Сизиф са разгледани тук през митологичната традиция, докато Прометей е главен герой и в една запазена трагедия. Срещата им с Едип и Креон събира образи, които страдат по твърде различни причини: едни знаят какво рискуват, други не познават дори собствения си произход.

Какво означаваха хюбрис, ате и немезис

Хюбрисът (ὕβρις) може да се проявява като оскърбително поведение, което произтича от чувство за превъзходство. В „Реторика“ (II 2, 1378b) Аристотел описва по-конкретно опозоряването на другия заради удоволствието, което извършителят изпитва от неговото унижение. Така думата получава ясно съдържание, свързано с постъпките и с употребата на сила спрямо други хора.

При ате (ἄτη) засегната е самата способност за преценка. Терминът означава гибелното заблуждение, ослепяването на ума, понякога и бедствието, което следва. В XIX песен на „Илиада“ Агамемнон се позовава на Ате, докато обяснява обидата си към Ахил. Той прехвърля част от отговорността върху божествени сили, макар да приема да даде обезщетение. Чуваме обяснението на самия герой, произнесено в разгара на конфликта му с друг човек.

С немезиса (νέμεσις) се свързва възмущението от нещо незаслужено или несправедливо. В „Реторика“ (II 9) Аристотел разглежда νεμεσᾶν като огорчение от незаслужено щастие. Богинята Немезида на свой ред се свързва с възмездието и с наказанието на безмерието и придобива разпознаваемо място в иконографията.

Последователността от високомерие към заблуждение и оттам към гибел предлага полезна тълкувателна схема. Прилагането ѝ обаче изисква внимание при всяко отделно произведение, особено когато героят не знае решаващи факти или страда заради постъпка, която е облагодетелствала други.

Икар: полетът и условията, които го правят възможен

В разказа на римския поет Овидий в „Метаморфози“ (VIII 183–235) Дедал изработва крила, за да избяга от Крит заедно със сина си. Той предупреждава Икар да държи средния път: ниско влагата ще натежи крилата, високо слънцето ще ги разруши. Увлечен от насладата на полета, младежът изоставя водача си и се издига нагоре. Восъкът, който държи крилата, се разтапя и Икар пада в морето, викайки баща си.

Историята може да се чете като предупреждение срещу безмерието, стига да се обърне внимание на начина, по който Овидий разказва падането. Конструкцията се разпада заради топлината. Никое божество не се появява, за да повели смъртта на младежа, а самият Дедал е използвал успешно изобретението си, за да избяга.

Грешката на Икар се проявява точно когато всичко изглежда наред. Успехът на полета го подвежда да пренебрегне неговите условия, докато баща му лети малко по-напред и тревожно поглежда назад.

Сизиф и опитът да бъде надхитрена смъртта

Одисей среща Сизиф в света на мъртвите, в единадесета песен на „Одисея“ (593–600). Той тласка огромен камък към върха, камъкът отново се търкулва надолу и усилието започва отначало. Краткото Омирово описание предава мъчението, без да обяснява какво престъпление го е предизвикало.

Преданията, които обясняват наказанието му, се различават. Според версията, приписвана на Ферекид, Сизиф разкрива на реката Асоп връзката на Зевс с дъщеря ѝ Егина. Когато Зевс изпраща срещу него Танатос, Смъртта, Сизиф успява да го затвори. По-късно си издейства връщане от Хадес, като се позовава на неотдадените погребални почести – пропуск, който самият той е поискал от жена си. Представянето на мита от Brigham Young University отделя тези разкази от Омировата сцена, в която причините за присъдата остават неизречени.

Хитростта му може да се тълкува като опит отново и отново да се изключи от общата човешка участ. В мъчението с камъка всяко доближаване до завършека се обезсмисля. Остава телесното усилие, което Омир прави осезаемо чрез потта и праха около главата му.

Прометей: когато нарушението е в полза на хората

По-труден нравствен въпрос поставя „Прикованият Прометей“ – творба, достигнала до нас под името на Есхил, макар че авторството ѝ е оспорвано в по-новите изследвания. Главният герой е титан, безсмъртно божествено същество, а конфликтът му засяга оцеляването на смъртните.

Прикован към скалата, защото е помогнал на хората и им е дал огъня, Прометей представя даровете си като предпоставка за цивилизацията. Защитата си той гради върху знанията, които им е предал, като напълно съзнава нарушението и неговата цена. Изборът му позволява неподчинението да бъде прочетено като отговорност към онези, които са лишени от сила.

Чия справедливост е призован да приеме зрителят? Наказанието налага Зевс, докато наказаният се позовава на благодеянието си към хората. В диалога за Ананке (Необходимостта) Прометей дори твърди, че и Зевс е подвластен на съдбата. В запазената трагедия конфликтът остава отворен, а титанът продължава да се съпротивлява.

В „Персите“: цената на царското високомерие

В „Персите“ на Есхил, поставени през 472 г. пр.Хр., гибелта е по-ясно свързана с престъпването на мярката от страна на владетеля. Сянката на Дарий тълкува похода на Ксеркс през претенцията му да подчини дори Хелеспонта, като прехвърли мост над морето, сякаш може да го окове. Това е богословското и политическото тълкуване на един драматичен персонаж, в творба, написана от гръцки поет за персийското поражение.

Но кой плаща за високомерието на царя? Трагедията настойчиво се връща към загиналите във войната и към плача, който се разлива далеч отвъд царския дом. Решението се взема на върха на властта, а цената му се разпростира върху цялото общество. Ксеркс се завръща жив, а Хорът в плача си търси имената на онези, които са загинали.

Едип: отговорността в неведението

В „Цар Едип“ на Софокъл въпросът се пренася към границите на човешкото знание. За да избегне прорицанието, че ще убие баща си и ще се съедини с майка си, Едип напуска Коринт. Той не знае, че Полиб и Меропа, от които се отдалечава, са негови осиновители. По пътя на бягството си ще срещне истинския си баща, Лай, без да подозира кой е той.

Вече като цар на Тива, Едип настоява да бъде открит убиецът на Лай. Издирването разкрива собствената му самоличност и миналото, което не е познавал. Гневът и обвиненията му срещу други хора утежняват поведението му, но отцеубийството и кръвосмешението са извършени без знание за родството. Това неведение усложнява всеки опит падението му да бъде разглеждано като просто, съразмерно наказание, още повече че разкритието поразява заедно с него Йокаста и децата им.

„Антигона“ и прозрението, което идва късно

В „Антигона“ Креон забранява погребението на Полиник, когото смята за враг на града. Антигона се позовава на неписаните божествени закони и на дълга си към брат си. Тук се сблъскват различни претенции за справедливост, а заедно с тях и непреклонността на хората, които ги отстояват, както показва и съответното представяне на University College London.

Предупреждението на Тиресий Креон отначало посреща като користна намеса. Когато най-сетне се оставя да бъде убеден и променя решението си, Антигона вече се е самоубила. Следват самоубийствата на Хемон и на Евридика. Самият Креон остава жив и признава вината си.

Междувременно възможността за поправяне е драстично стеснена. Креон може да отмени заповедта си, но остава лице в лице със загубите, които тя е причинила в собствения му дом.

Немезида и Прометей върху вази от XIX век

В представените тук вази от Музея „Метрополитън“ античността се завръща чрез декоративното изкуство на XIX век. Изработени в Копенхаген около 1875 г. от Фредерик Соне и декорирани от В. Вендрих, двете теракотени творби следват мраморни релефи на Бертел Торвалдсен от 1825 г.

На вазата с Немезида изправената богиня държи разгънат свитък пред седналия Зевс. До трона му се различава орел. Сцената показва Немезида, която прочита записа на един човешки живот пред бога, председателстващ съда. На другата ваза Минерва с шлем поставя пеперуда върху главата на малката човешка фигура, сътворена от Прометей, който седи вдясно. Пеперудата символизира душата.

Палметовата украса на шийката и поясът от меандър обрамчват сцените. Снимките са черно-бели и показват повреди по повърхността на вазите, особено около устията и декоративните мотиви.