Коно Байрей, „Богинята на слънцето Аматерасу е примамена с музика да излезе от пещерата“ и „Смъртта на историческия Буда“, края на XIX век, период Мейджи. Двойка висящи свитъци, туш, бои и злато върху коприна. Музей на изкуствата „Метрополитън“, Ню Йорк, колекция на Мери Григс Бърк.Мита за Аматерасу – богинята на слънцето, която се оттегля в небесна пещера и оставя света в мрак – го познаваме главно от текстове, съставени в началото на VIII век в средата на японския императорски двор. В тези разкази, събрали по-стари предания и родословия, Аматерасу Омиками заема централно място като божествена прародителка на императорския дом. Скриването ѝ в Ама-но Ивато, „небесната скална врата“, застрашава самата непрекъснатост на живота, а около усилията за нейното завръщане се събират божества, свързани с ритуалните служби на двора.
Изворите на мита и техните варианти
В „Коджики“, „Записки за древни дела“, поднесени на двора през 712 г. от О-но Ясумаро, епизодът е част от непрекъснат митологичен разказ. Сборникът „Нихон шоки“, „Летописи на Япония“, е завършен през 720 г. под надзора на принц Тонери и е написан предимно на класически китайски; в разделите си за епохата на боговете той привежда наред с основния текст и различни версии, въведени като „други писания“. Според представянето на двете произведения от университета Кокугакуин съхраняването на преданията е тясно свързано със записването на императорския произход, макар двата текста да се различават по характер и състав.
По-късно е съчинението „Когошуи“ от 807 г., дело на Имбе-но Хиронари, което съхранява допълнителни предания за придворните ритуали и изтъква приноса на рода Имбе. Отстояването на ритуалните му правомощия срещу силното присъствие на Накатоми преминава през цялото съчинение, без да изчерпва съдържанието му. В основата на разказа по-нататък стои „Коджики“, като разминаванията в „Нихон шоки“ се посочват там, където развитието на епизода се променя съществено.
От сблъсъка между брата и сестрата до нощта без край
Сусаноо, братът на Аматерасу, се изкачва в Такамагахара, Равнината на Високото небе, за да се сбогува с нея преди заминаването си. Често го наричат бог на бурите, но образът му в древните извори е по-сложен: в „Коджики“ Изанаги му е поверил морското царство, а тълкувателната традиция го свързва и с вятъра и дъжда.
Подозирайки, че брат ѝ идва да завземе владенията ѝ, Аматерасу го посреща въоръжена. Следва укеи – ритуално изпитание, при което двете божества пораждат други божества от предметите, които си разменят, за да се установи искреността на намеренията му. Сусаноо се обявява за победител и, увлечен от успеха си, разрушава преградите между оризищата на сестра си, затрупва напоителните канали и осквернява с изпражнения залата, където тя устройва трапезата на първите плодове.
Отначало Аматерасу оправдава тези постъпки, като твърди, че нечистотиите трябва да са повръщано от прекалено пиене, а разрушаването на преградите може би е целяло по-добро използване на земята. Търпимостта ѝ обаче е последвана от ново насилие, този път в пространството на свещеното тъкане. Докато се приготвят дрехите на боговете, Сусаноо пробива дупка в покрива и хвърля през нея пъстър небесен кон, одран отзад напред; уплашена, една тъкачка се наранява смъртоносно в половите органи със совалката на стана.
В основния текст на „Нихон шоки“ със совалката е ранена самата Аматерасу, а в друга версия умира богинята Вакахируме. Тези размествания на лицето, което понася насилието, имат значение за тълкуването на историята, както и необичайното „обратно одиране“ на коня, на което Нели Науман посвещава специално изследване.
Ужасена от случващото се, във версията на „Коджики“ Аматерасу се затваря в Небесната скална пещера. Тогава потъмнява небето, а заедно с него и Средната земя на тръстиковите равнини – земният свят на разказа, и нощта продължава без прекъсване. Гласовете на безбройните божества са оприличени на бръмченето на мухите през петия лунен месец и навсякъде се появяват бедствия.
Съветът на боговете и огледалото
Изправени пред отсъствието на слънцето, божествата се събират в коритото на небесната река Аме-но Ясу и възлагат на Омоикане да измисли начин Аматерасу да излезе от пещерата. „Коджики“ говори за „осемстотин мириади богове“ – число, което буквално отговаря на осем милиона; изразът яойорозу-но ками условно обозначава безбройното множество божества.
Съвещанието води до подготовка с много отделни задачи. Събират „птиците с дългия крясък“, в които обикновено се разпознават петли, повикан е ковачът Амацумара, а на Ишикоридоме е възложено да изработи огледало. Таманоя приготвя низове от магатама – извити мъниста с характерна форма на запетая, които в разказа ще бъдат свързани и с императорските регалии.
Аме-но Кояне и Футодама, божествени прародители съответно на Накатоми и на Имбе, гадаят по лопатка на елен. Едно сакаки, вечнозеленото дърво, което се използва в шинтоисткия култ, е изкоренено от небесната планина Кагу и украсено с мънистата по най-горните клони, огледалото по средните и платнените дарове по-ниско. Футодама държи даровете, Аме-но Кояне произнася ритуални слова, а до входа чака скрит Аме-но Таджикарао, готов да се намеси, щом вратата се отвори.
Танцът на Аме-но Узуме
Пред пещерата Аме-но Узуме обръща дървен съд с дъното нагоре и танцува върху него, така че ударите на краката ѝ да кънтят. Тя носи растителни украшения и държи бамбукови листа, а поведението ѝ е описано като проява на божествено обладаване: оголва гърдите си и смъква препаската на дрехата си, с което предизвиква смеха на събраните богове. Сцената черпи силата си и от това несъответствие: навън се чува празненство, докато вътре в пещерата Аматерасу очаква да властват единствено последиците от нейното отсъствие.
Като открехва леко вратата, тя пита защо се весели Узуме и защо се смеят боговете, след като светът е останал без светлината ѝ. Танцьорката отговаря, че се е появило божество, по-сияйно от нея, и в този момент Аме-но Кояне и Футодама поднасят огледалото пред входа. Все по-озадачена, Аматерасу се приближава, за да погледне; текстът позволява мнимото ново божество да се свърже с отражението ѝ, без да описва подробно какво точно мисли тя, докато гледа в огледалото.
Тогава Таджикарао я хваща за ръката и я изтегля навън. Зад нея Футодама опъва свещено въже и обявява, че тя не бива да се връща вътре, а светлината отново огрява небето и земята.
По-късната култова традиция свързва Узуме със сценичните изкуства. В статията в „Енциклопедия на шинтоизма“ се отбелязва също, че „Когошуи“ смята поведението ѝ пред пещерата за начало на Чинконсай – ритуала за умиротворяване и укрепване на душата, с който е бил свързан родът Саруме, почитащ я като своя прародителка.
За Сусаноо следва наказание, наложено от събранието на боговете. От него изискват изкупителни дарове, предадени като „хиляда маси“, отрязват му брадата, отнемат му ноктите на ръцете и краката и го прогонват от небето. По-късно разказът ще го отведе в Изумо, където той ще убие осемглавия змей Ямата-но Орочи и ще се ожени за Кушинадахиме.
Затъмнение, слънцестоене или ритуал?
Изчезването и завръщането на слънцето са породили различни тълкувания в зависимост от това дали акцентът пада върху природните явления, или върху култовия живот. Професор Масахиро Танигучи представя хипотезата за слънчево затъмнение и я сравнява с разкази от Югоизточна Азия, в които по-малък брат или сестра се превръща в чудовище и поглъща небесните светила. В японската история агресивността на по-малкия брат също води до изчезването на слънчевата светлина, макар че епизодът се развива по друг начин.
Друг прочит свързва оттеглянето на Аматерасу със зимното слънцестоене, когато продължителността на деня достига минимума си и после започва да нараства. Така завръщането на богинята се поддава на тълкуване като обновяване на слънчевата сила, особено когато се разглежда заедно с придворни ритуали като Чинконсай и Дайджосай – големия ритуал на поднасяне на новата реколта, свързан с поемането на властта от даден император.
Съответствията между митичната подготовка и ритуалните задължения на придворните родове са многобройни. Изработването на огледалото, платовете за даровете и произнасянето на ритуалните слова получават в разказа конкретни носители, които се разпознават като предци на семейства със съответните задължения. Остава обаче открит въпросът дали митът е оформен, за да обясни вече съществуващи ритуали, или някои ритуални действия са се развили чрез неговото възприемане.
Огледалото след пещерата
По-късно Аматерасу предава огледалото на внука си Ниниги, когато той е изпратен да управлява земния свят. Заедно с него му се дават мънистата и мечът, който Сусаноо е намерил в тялото на Ямата-но Орочи, а богинята пожелава огледалото да бъде почитано така, сякаш присъства самата тя. В „Коджики“ предаването на тези предмети пряко свързва епизода с пещерата с божествения произход на императорската власт.
Ята-но кагами, както се нарича свещеното огледало, е свързано с Вътрешното светилище в Исе, където се почита Аматерасу. Според преданието, пазено от самото светилище, изнасянето му от императорския дворец започва при император Суджин, а установяването на култа в Исе се отнася към времето на Суинин, след търсенето на подходящо място от принцеса Ямато-химе. Става дума за свещената история на култа, чиито ранни датировки принадлежат на традиционния императорски разказ.
Два свята в двойка свитъци на Коно Байрей
Коно Байрей (1844–1895), художник от Киото, обучен в традициите на школите Маруяма и Шиджо, участва в основаването на Префектурното училище по живопис в Киото, открито през 1880 г. като първото държавно училище в Япония, специализирано в живописта. В двойката висящи свитъци от музея „Метрополитън“ в Ню Йорк той съпоставя епизода с Аматерасу и паринирваната на историческия Буда. Творбата, изпълнена с туш, бои и злато върху коприна, се датира в края на XIX век, в периода Мейджи, когато държавната политика насърчава институционалното отделяне на шинтоизма от будизма.
Четенето на двойката започва от десния свитък. В светли землисти и сивкави тонове стръмен скален масив очертава пространството вдясно, а по-долу се събират седнали на земята фигури, много от тях с високи тъмни шапки. Близо до средата на събранието Узуме танцува върху обърнатия дървен съд и светлите ѝ ръкави се открояват на фона; до нея се виждат петел и запален огън, от който се издига дим пред скалата.
В левия свитък тъмното поле е покрито с тънки златни линии. Буда е полулегнал върху издигнато ложе сред високи дървета, около него се тълпят оплакващите, а към долния край се разстилат животни и птици. Горе, над групите дървета, се различават лунният диск и фигури в облаци, в композиция, която запазва вертикалното си развитие дори там, където множеството се сгъстява около ложето.
Противопоставянето на двете изображения се подкрепя и от различната употреба на светлината. В сцената с пещерата светлият пейзаж позволява на фигурите да се откроят чрез малки цветови промени, докато в паринирваната златният рисунък изплува от черната основа, особено в листака и в очертанията на животните долу.
