Перикъл, син на Ксантип, от Холарг: живот, политика и образ в античните извори

Атинската държава официално го наричала „Перикъл, син на Ксантип, от Холарг“. Наименованието се състояло от три части: лично име, бащино име и демотикон, т.е. името на дема — малката административна общност в Атика, в чиито списъци гражданинът бил вписван при пълнолетието си и чрез която, както била постановила реформата на Клистен, участвал във филата, във войската и в изборните длъжности. С това име бил известен човекът, комуто предстояло да даде името си на цяла епоха. Тричленното наименование казва повече, отколкото оставя да се види, защото още отначало вписва Перикъл в системата, на която той сам щял да служи и която щял да преобрази. Надписът върху римската херма във Ватикана пък поставя на мястото на демотикона етникона ΑΘΗΝΑΙΟΣ и показва как политикът от Холарг се превърнал за следващите поколения в символ на самата Атина. Холарг принадлежал към филата Акамантида. Името му оцелява днес в община в източните предградия на гръцката столица, но точното местоположение на древния дем не е установено със сигурност.

Алкмеонид по майка, син на победителя при Микале

Нито един античен автор не посочва годината на раждането му, която се изчислява около 495 г. пр.Хр. въз основа на онова, което знаем за възрастта и кариерата му. Баща му бил Ксантип — политик, остракиран през 484 г., завърнал се с общото помилване на изгнаниците преди Саламин и повел атиняните към победата при Микале през 479 г. Майка му, Агариста, племенница на Клистен, произхождала от рода на Алкмеонидите. Този род бил свързал името си със свалянето на Пизистратидите, но и със стара скверна — светотатственото избиване на привържениците на Килон през VII век. Тази скверна, нека го отбележим отсега, нямало да бъде забравена никога. Спартанците щели да се позоват на нея през 432 г., като настоявали атиняните да прогонят Перикъл като осквернен, както разказва Тукидид. Херодот, който пише няколко десетилетия по-късно, съобщава, че Агариста сънувала, че е родила лъв, и няколко дни след това дала живот на Перикъл. Той не коментира съня, който по-късните тълкуватели четат ту като похвала, ту като намек за прекомерната власт на един човек в демокрацията.

Сведенията за образованието му идват главно от Плутарх. Той назовава музиканта Дамон, комуто приписва ролята на политически съветник, Зенон от Елея и преди всичко Анаксагор от Клазомене, философа, който учел, че умът движи света. От Анаксагор Перикъл, според преданието, усвоил величавостта на словото и презрението към суеверията. Образът на политика философ несъмнено дължи много на по-късни школи, а вече и на Платон. Първата публична изява на младия Алкмеонид обаче е засвидетелствана епиграфски: през 472 г. като хорег той финансирал постановката на „Перси“ от Есхил, трагедия за Саламин, където се сражавал и баща му.

От падането на Ареопага до дългото първенство

На политическата сцена той се появява през 463 г., сред обвинителите на Кимон. Кимон, тогава най-могъщият атинянин, бил съден за подкупничество след похода срещу Тасос и оправдан. Веднага след това, през 462/1 г., Перикъл се оказва в обкръжението на Ефиалт — политика, който отнел от Ареопага, съвета на бившите архонти, повечето му политически правомощия, за да ги предаде на Съвета на петстотинте, на Народното събрание и на народните съдилища. Ефиалт бил убит малко по-късно и Перикъл застанал начело на групировка, която черпела сила от народа на града и на флота. С неговото име изворите свързват три мерки, които променили облика на атинската демокрация:

1. Заплащането на хелиастите. То представлявало обезщетение за заседаващите в народните съдилища и позволило и на бедните да упражняват политическите си права. „Атинската държавна уредба“ от Аристотеловата школа го представя като противовес на частните щедрости на богатия Кимон.
2. Законът от 451/0 г. Според него гражданин бил само онзи, който е роден от двама родители атиняни.
3. Преместването на касата на Делоския съюз. Касата била пренесена от Делос в Атина, по всяка вероятност през 454/3 г. Този акт скрепил постепенното превръщане на един съюз от теоретично равноправни полиси в атинска хегемония.

Най-значимият му противник през тези години бил Тукидид, син на Мелесий, роднина на Кимон, а не историкът. Този Тукидид изобличавал използването на съюзническите пари за украсяването на Атина и бил остракиран около 443 г. Оттогава, пише Плутарх, Перикъл бил избиран за стратег всяка година, петнадесет поредни години. Трябва обаче да се уточни какво означавала длъжността. Стратегът бил един от десетимата изборни военачалници на полиса, без никакво институционално превъзходство над колегите си. Той отговарял за действията си и можел да бъде отстранен. Властта на Перикъл почивала на способността му да убеждава Народното събрание. Затова прочутата преценка на Тукидид, че Атина по онова време била „λόγῳ μὲν δημοκρατία, ἔργῳ δὲ ὑπὸ τοῦ πρώτου ἀνδρὸς ἀρχή“, т.е. на думи демокрация, а на дело власт на първия гражданин, описва политическо влияние, а не длъжност, и още по-малко тирания.

Касата на съюза и строежите на Акропола

Два мира се свързват с периода на строителната програма. Първият бил мирът с Персия, който изворите свързват с посолството на Калий през 449 г. и чиято историчност и досега е предмет на спор. Вторият бил Тридесетгодишният мир със Спарта от 446/5 г., сключен след въстанието на Евбея и загубата на Мегара. През тези години Перикъл се обърнал към изграждането на града с програма, която нямала прецедент в гръцкия свят. Партенонът започнал да се строи през 447 г. от архитектите Иктин и Каликрат, а скулптурната му украса била завършена около 432 г. Пропилеите на Мнесикъл били строени от 437 до 432 г., без изобщо да бъдат довършени. На южния склон се издигнал Одеонът, покритата сграда за музикалните състезания. Надзорът над целия ансамбъл, според Плутарх, бил поверен на скулптора Фидий, приятел на Перикъл. Ерехтейонът и храмът на Атина Нике принадлежат в по-голямата си част към годините след смъртта му. Това не пречи на списъка на ЮНЕСКО да отдава целия комплекс от паметници от V век на амбициозните замисли на атинския политик.

Тези строежи били платени до голяма степен с вноските на съюзниците. Противниците на Перикъл, отново според Плутарх, го обвинявали, че кичи града като суетна жена с парите на Елада, събрани за войната срещу персите. Той отговарял, че атиняните дължат на съюзниците единствено тяхната защита. Същият биограф обяснява, че Перикъл искал да осигури работа и заплащане на множеството занаятчии, които не служели във флота. Обяснението изглежда логично, но може би приписва на политик от V век мисли от много по-късна епоха. Хегемонията впрочем имала и другото си лице. Имало клерухии, т.е. заселвания на атински граждани в съюзнически земи — в Тракийския Херсонес, на Наксос и на Андрос. Имало колониите Турии в Южна Италия и Амфиполис в Тракия. Имало и жестокото потушаване на отцепването на Самос през 440–439 г., след продължителна обсада, ръководена от самия Перикъл.

Частният живот и съдебните процеси срещу приятелите

Първият му брак бил с негова роднина, която преди това била омъжена за богаташа Хипоник. От нея той имал двама сина, Ксантип и Парал, и се развел, както пише Плутарх, с нейно съгласие. Последвало съжителството с Аспазия от Милет, образована жена и любима мишена на комическите поети. Като неатинянка Аспазия не можела, по силата на закона на самия Перикъл, да му роди деца с право на атинско гражданство. Синът им, Перикъл Младши, щял да получи атинско гражданство само с изрично решение на народа, когато баща му вече бил загубил синовете от първия си брак.

В последните години преди войната Плутарх поставя поредица от съдебни процеси срещу обкръжението на Перикъл. Фидий бил обвинен в присвояване на материали за хризелефантинната статуя на Атина. Аспазия била съдена за нечестие, а неин обвинител бил комическият поет Хермип. Анаксагор бил преследван въз основа на псефизма на прорицателя Диопейт срещу онези, които не вярвали в боговете. Историците са разделени по въпроса доколко тези разкази са исторически. Не е ясно в каква степен те черпят от комедията или от памфлетите на Стезимброт от Тасос, съвременник на Перикъл, но враждебно настроен към него автор. Не е сигурно и кога точно следва да бъдат датирани. Никой отговор на тези въпроси не може да се смята за сигурен.

Войната, надгробното слово и чумата

Тукидид смятал сблъсъка със Спарта за неизбежен заради страха, който предизвиквала атинската мощ. Войната започнала през 431 г. Преди това Атина била затворила за мегарците пристанищата на своята хегемония и атинската агора с т.нар. Мегарска псефизма, а Перикъл бил убедил Народното събрание да отхвърли спартанските ултиматуми. Стратегията му била проста като замисъл и сурова в изпълнението. Жителите на селските райони трябвало да се укрият зад стените, които свързвали града с Пирея, а нивите се оставяли на нападенията. Атина нямало да приема битка на сушата, щяла да разчита на флота и на приходите от хегемонията и нямало да предприема нови завоевания, докато трае войната.

През зимата на 431/0 г. Перикъл произнесъл надгробното слово за първите загинали във войната. Текстът му бил записан от Тукидид във втората книга на неговата история. Особено от XIX век нататък то се превърнало в най-известната възхвала на атинската демокрация, на държавния строй, при който властта принадлежи на мнозинството, законите закрилят всички еднакво, а достойнството стои над произхода. Самият Тукидид обаче предупреждава в началото на съчинението си, че речите, които привежда, предават общата мисъл на ораторите, а не точните им думи. Следователно надгробното слово на Перикъл е отчасти и надгробно слово на Тукидид, написано от човек, който вече знаел изхода от войната. Германският художник Филип Фолц нарисувал романтичен Перикъл с коринтски шлем и бял химатий пред завършения Акропол. Фотографско възпроизведение на картината е включено в албум, посветен на мюнхенския Максимилианеум. Творбата показва доколко това слово вече се било превърнало в част от европейското политическо въображение.

През лятото на 430 г. в пренаселения град избухнала чумата, епидемия, която съвременните изследвания не са успели да отъждествят със сигурност с никоя известна болест. Разгневени, атиняните му отнели стратегията и го наказали с глоба. Малко по-късно отново го избрали за стратег. Междувременно епидемията му била отнела сестра му и двамата му сина. Плутарх разказва, че Перикъл, който дотогава не бил проронвал сълза пред хората, избухнал в плач, когато положил венеца върху тялото на Парал. Умрял през есента на 429 г., две години и половина след началото на войната според Тукидид, след продължително боледуване. На приятелите, които изреждали победните му трофеи, той по предание отговорил, че те се дължат и на късмета. По-голяма похвала смятал това, че нито един атинянин не облякъл траур заради него.

Между Тукидид и комедията: Перикъл в изворите

Перикъл не оставил съчинения и образът му е съставен от свидетелства, които не съвпадат помежду си. Тукидид, негов съвременник и почитател, написал окончателната си преценка след поражението от 404 г. Той искал да противопостави разумното ръководство на Перикъл на неговите наследници, които според него ласкаели народа и въвлекли града в пагубни начинания като Сицилийската експедиция. Комическите поети на епохата — Кратин, Телеклид, Хермип и Евполид — го наричали Олимпиеца и го представяли като Зевс с огромна глава. Подигравали го и като „морскоглав“, с глава като продълговатата луковица на морския лук. Аристофан в „Ахарняни“ го карал да гърми и да мята мълнии заради мегарците. Плутарх пък написал житието му около 100 г. сл.Хр., около пет века по-късно. Той го съпоставил с римлянина Фабий Максим и черпил едновременно от Тукидид, от комедията и от Стезимброт. Резултатът е портрет, в който демагогът от ранните години се превръща в аристократичен водач на зрелостта, превращение, към което съвременният историк подхожда с резерви.

Към същата двойна традиция принадлежи и лицето му. Плиний Стари съобщава, че скулпторът Кресилай изваял бронзов портрет на Олимпиеца Перикъл. Запазените мраморни копия с високия коринтски шлем, избутан нагоре върху челото, се смятат за възхождащи към този образец. Шлемът, отличителен знак на стратега, днес се тълкува като указание за длъжността, която Перикъл заемал без прекъсване петнадесет години. Обратно, Плутарх обяснява, че художниците го предпочитали, за да не покажат издължената му, непропорционална глава, на която комиците не преставали да се присмиват. Ватиканската херма с надписа ΠΕΡΙΚΛΗΣ ΞΑΝΘΙΠΠΟΥ ΑΘΗΝΑΙΟΣ спада към поредицата бюстове на прочути гърци, изложени в Залата на музите в Музея Пио-Клементино. Според музея тези творби датират от епохата на император Адриан и са открити в т.нар. Вила на Касий край Тиволи. Там, около петстотин и петдесет години след смъртта си, холаргецът, когото съгражданите му били познавали и като Олимпиеца, и като „морскоглав“, стоял с шлема на стратег сред портретите на други прочути гърци.

Извори и библиография

• Аристотел. Ἀθηναίων Πολιτεία, 26–27.
• Херодот. Ἱστορίαι, 6.131.
• Jones, H. S. (съст.), прераб. J. E. Powell (1942). Thucydidis Historiae. Oxford: Clarendon Press. Ἱστορίαι 2.65.
• Musei Vaticani. Museo Pio-Clementino. Sala delle Muse.
• Perrin, B. (прев.) (1916). Plutarch’s Lives, т. III: Plutarch, Pericles. Cambridge, MA: Harvard University Press.
• Плиний Стари. Naturalis Historia, 34.74.
• Stadter, P. A. (1989). A Commentary on Plutarch’s Pericles. Chapel Hill: University of North Carolina Press.
• UNESCO World Heritage Centre (1987). Acropolis, Athens.