Солон Атински: животът на законодателя между историята и преданието

Солон Атински е фигура от архаична Гърция, за която разполагаме, освен с онова, което по-късните автори са разказали за него, и със собствения му глас: откъси от неговите елегии и ямби, запазени, защото са ги цитирали в подкрепа на собствените си разкази аристотеловата Атинска държавна уредба през IV век пр. Хр. и Плутарх, биографът от Херонея, около седем века след събитията. Животописът на законодателя се опира следователно на три пласта свидетелства с неравна достоверност: на стиховете на самия Солон, в които политикът се оправдава и защитава делото си; на конституционната история на Атина, която е чела законите му с очите на класическата демокрация; и накрая на анекдотичната традиция с нейните пътувания, срещи с царе и изречения, която го е причислила към Седемте мъдреци и му е осигурила векове по-късно място в живописта на Европа от Новото време. Да се разделят точно тези пластове не винаги е възможно. Но на всяка крачка от разказа може да се каже на кой от тях стъпваме.

Произход и младост: аристократ в търговията

За баща му древните са били почти единодушни: това е бил Ексекестид, човек, както отбелязва Плутарх в „Живота на Солон“, със средно имане и средна политическа тежест, но от дом, който извеждал рода си от Кодър, според преданието последния цар на Атина; едно самотно свидетелство, което биографът записва, без да го възприема, посочвало за баща някой си Евфорион. Майка му според Хераклид Понтийски била братовчедка на майката на Пизистрат и по-късният разказ натоварил това родство с цялата тежест на политическото съперничество между двамата мъже. Годината на раждането му не е предадена, а разпространените датировки, около 640 или 630 г. пр. Хр., са изчисления назад от архонтството му и от преданията за възрастта му, а не преки сведения на изворите.

Онова, което традицията извежда на преден план от младостта му, е обръщането към търговията. Баща му, според Хермип, цитиран от Плутарх, бил намалил имота си с благодеяния и услуги, а синът, израснал в дом, свикнал да помага на другите, а не да получава помощ, се срамувал да приеме подкрепа, макар че не биха липсвали желаещи да му я предложат. Някои антични автори обаче предпочитали пътуванията на младия мъж да са водени повече от стремеж към знание и опит, отколкото към печалба, тълкуване, което подхожда, може би прекалено добре, на мъдреца от по-късните разкази; оттук биографът преминава към стиха, който Солон уж често повтарял на преклонна възраст, че остарява, като все научава много неща, „γηράσκειν αἰεὶ πολλὰ διδασκόμενος“, в непрякото предаване на Плутарх. Аристократ, който се занимава с търговия, впрочем не е бил изключение в света на края на VII век пр. Хр., където морската търговия, както отбелязва самият Плутарх, носела приятелство с царе, опит в делата и почит.

Елегията за Саламин

Първата постъпка от обществения му живот е свързана със Саламин, островът, за който атиняни и мегарци водели дълга и за Атина злополучна война. Според разказа, запазен от Плутарх и Диоген Лаерций, атиняните, уморени от поражения, забранили под страх от смъртно наказание всяко предложение за подновяване на борбата, а Солон, като се престорил на луд, се явил на агората с плъстена шапчица на главата и изрецитирал елегия за изгубения остров (според Диоген носел венец и възложил на глашатая да я прочете), която така разпалила гражданите, че войната била подновена и Саламин преминал у атиняните. Сцената носи всички белези на поучителния анекдот, а престорената лудост прилича на обяснение, измислено впоследствие, за да се преодолее разстоянието между закона и неговото нарушаване. Елегията все пак е съществувала, тъй като са запазени стихове от нея, в които поетът пожелава да е по-скоро гражданин на някой незначителен остров, отколкото атинянин, когото другите да сочат с подигравка като един от онези, които са изоставили Саламин. Поезията като политическо действие, значи: начин, от който Солон няма да се откаже дори когато трябва да обяснява законите си на съгражданите.

Кризата в Атика и архонтът от 594/3 г. пр. Хр.

За да разбере човек защо враждуващите групировки в Атина се съгласили в началото на VI век пр. Хр. да поверят на един човек преустройството на държавата, трябва да си припомни онова, което е предшествало това: неуспешния опит на Килон да завземе властта като тиранин, кървавото му потушаване от Алкмеонида Мегакъл, законодателството на Дракон, което не засегнало корена на злото, и преди всичко безизходицата на свръхзадлъжнялостта. Повечето дребни земеделци, както обобщава Д. И. Киртатас в Η Ελληνική Αρχαιότητα („Гръцката античност“), вземали заеми срещу залог собствената си личност и който не можел да плати, ставал роб на заемодателя си или бивал продаден извън Атика, докато най-добрата земя и почти цялата политическа власт били в ръцете на малко на брой родове. Част от изследователите свързват това положение с хектеморите, земеделци, които според преобладаващото тълкуване давали една шеста от реколтата на някой по-силен; кои точно са били те и каква връзка ги е обвързвала със земята обаче остава предмет на спор.

Солон заел годишната длъжност на архонт епоним през 594/3 г. пр. Хр. със задачата да даде закони. Датата, която античните хронографи предавали единодушно, започнала да се оспорва, когато през 1891 г. бил публикуван папирусът на Атинската държавна уредба, тъй като две места от съчинението сякаш сочели друга последователност на събитията. Н. Г. Л. Хамънд в изследване от 1940 г. поддържа, че текстът отнася архонтството и сисахтията към 594/3 г., а втори мандат, през който бил приет основният корпус от закони, към 592/1 г., докато други учени предлагат още по-късна датировка на реформите. Условна отправна точка остава във всеки случай 594/3 г.

Сисахтията и хорои върху земята

Първата и за съвременниците най-важна мярка била сисахтията, „отърсването от товарите“, както казва самата дума: дълговете били опростени, заемите срещу залог личната свобода били забранени занапред, поробените заради дългове били освободени, а продадените в чужди земи – върнати в родината. Самият Солон в стихотворение, запазено за нас от Атинската държавна уредба, призовава за свидетел на делото си черната земя на Атика, от която, по думите му, изтръгнал забитите навсякъде хорои, така че тя, някога робиня, вече е свободна. Какво всъщност са били тези хорои? Най-разпространеното мнение ги смятало за каменни знаци, които обявявали тежестта върху имота, ипотека или задължение да се отдава част от реколтата, докато Киртатас предпочита тълкуването за дървени плочки, върху които били записвани задълженията на земеделците към земевладелците, плочки, чието премахване освобождавало едновременно земята и онези, които я обработвали. В едно изворите поне са единодушни: законодателят отказал преразпределението на земята, което искали най-радикалните му привърженици, и така оставил структурата на собствеността непокътната.

Класи, съдилища и правото на всеки гражданин

Освен с дълговете Солон преустроил и съотношението между богатство и власт, като разпределил гражданите в четири тели, тоест имуществени класи, според годишния земеделски добив: пентакосиомедимни, конници, зевгити и тети. Деветте архонти произлизали от двете най-горни класи, а останалите длъжности се разпределяли между първите три според дохода, докато тетите, най-бедните граждани, участвали в Народното събрание и в съдилищата; произходът престанал да бъде единственият ключ към политическото участие, без, разбира се, да загуби обществената си тежест, и затова новите историци наричат системата тимократична. На Солон се приписват също Съветът на четиристотинте, по сто членове от всяка от четирите фили, който подготвял работата на събранието, както и хелиеята, съдът на гражданите. Законите на Дракон били отменени с изключение на онези за убийството, а новите били записани върху дървени въртящи се оси, аксони, за да са достъпни за всеки, който пожелае да се запознае с тях.

По-дълбоки последици в дългосрочен план имали две процесуални нововъведения: правото на всеки гражданин да търси правосъдие не само за щета, нанесена лично на него, но и от името на трето лице или в обществен интерес, както и възможността за обжалване пред народния съд. Атинската държавна уредба, написана, когато атинската демокрация вече е завършила институционалното си развитие, ги откроява заедно със забраната на заемите срещу залог на личността като мерките, които най-много облагодетелствали народа; и тази преценка, дори да пренася в миналото приоритетите на IV век, обяснява защо атиняните от класическата епоха признавали в Солон родоначалника на своето държавно устройство.

Законодателят, който отхвърлил тиранията

Реформите не задоволили напълно нито една от страните, тъй като богатите изгубили вземания и зависима работна ръка, а бедните не получили земята, на която се надявали. Солон отговорил, както винаги, със стихове, в които се представя застанал между двете групировки, вдигнал здрав щит, без да позволи на никоя от тях да победи несправедливо, след като е дал на народа толкова власт, колкото му стига, нито по-малко, нито повече. Приятели го подтиквали да задържи властта като тиранин, решение никак не необичайно в гръцките градове от онова време, а отказът му станал повод за подигравки, които той сам записал в стихове: кара критиците си да казват, че Солон нямал ум, защото, когато мрежата му се напълнила с риба, не я изтеглил, докато те биха се съгласили да ги одерат и да изчезне родът им, само и само да управляват Атина поне един ден. Плутарх цитира тези стихове като свидетелство за това как са го виждали мнозината и скромните хора.

Десет години далеч: Египет, Кипър и Сарди

След законодателството Солон напуснал Атина. Херодот, който пише около век и половина по-късно, обяснява, че той пътувал уж за да опознае света, а всъщност за да не бъде принуден да отмени някой от законите си, тъй като атиняните се били заклели да ги спазват десет години; Атинската държавна уредба и Плутарх говорят обаче за сто години действие и това разминаване показва колко подвижна си е останала традицията дори по институционални въпроси. Пътуванията включват Египет, където Платон ще постави разговорите му с жреците от Саис и отправната точка на разказа за Атлантида; Кипър, където според Плутарх убедил цар Филокипър да премести града си на по-добро място, наречено оттогава Соли; и Сарди, столицата на Лидия.

Срещата с Крез е епизодът, който донесъл на Солон общоевропейска слава, и същевременно този, който най-трудно издържа хронологическата проверка. Според разказа на Херодот царят, след като показал на атинянина съкровищата си, го попитал кого смята за най-щастлив сред всички хора, които е познавал, очаквайки да чуе собственото си име. Солон посочил първо Тел, атинянин, който живял в процъфтяващ град, видял как растат децата и внуците му и паднал в бой край Елевзина, почетен от съгражданите си, а после Клеобис и Битон, братята от Аргос, които сами изтеглили колесницата на майка си до светилището на Хера и починали в съня си след празника, за да заключи, че никой не може да бъде наречен щастлив, преди да се види как ще завърши живота си. Кръга затваря самият историк малко по-нататък, когато Крез, победен от Кир и качен на кладата, си спомня думите на атинянина и трикратно извиква името му.

Нравствената функция на разказа в съчинението на Херодот е очевидна, но хронологията трудно я понася, защото възкачването на Крез на престола, както и това на фараона Амасис, когото Херодот свързва със същото пътуване, се поставя според обичайните датировки около 560 и 570 г. пр. Хр. съответно, тоест след края на десетгодишното отсъствие, ако то е последвало веднага законодателството. Проблема го е познавал вече Плутарх, който изрично заявява, че няма намерение да отхвърли толкова прочут разказ, толкова подходящ за нрава и мъдростта на Солон, заради хронологически канони, които, както отбелязва, множество хора все още поправят, без да са успели да ги съгласуват помежду им.

Завръщане, Пизистрат и смърт

Когато Солон се завърнал, Атина не се била успокоила. Регионалните и родовите групировки отново се сблъсквали и от борбата им изплувал Пизистрат, негов роднина по майчина линия, който, позовавайки се на военните си успехи срещу мегарците, си осигурил лична охрана и завзел властта при архонта Комей, през 561/0 г. пр. Хр. Преданието иска старият законодател напразно да предупреждавал атиняните и когато вече нищо не можело да се промени, да оставил оръжието си пред вратата на дома си, сякаш да заяви, че е помагал на отечеството, доколкото са му стигали силите. Пизистрат впрочем в основни линии не отменил Солоновите закони и се грижел само длъжностите да се заемат от хора, които били в добри отношения с него.

В последните си години, според Плутарх, Солон бил започнал голяма поема за Атлантида въз основа на чутото от учените мъже в Саис, но я изоставил не поради липса на свободно време, а от страх пред размаха на начинанието на такава възраст. Трябва да се отбележи, че не е запазен нито един откъс от подобно произведение, а сведението е свързано с Платоновия разказ. Колко е живял след идването на Пизистрат на власт, древните не били единни: Хераклид Понтийски пишел, че живял още дълго, Фаний от Ерес – по-малко от две години, като отнасял смъртта му към архонтството на Хегестрат, наследника на Комей, тоест около 560/59 г. пр. Хр.

Солон в живописта на Европа от Новото време

Не е запазен нито един автентичен образ на Солон и фигурата му навлиза в изкуството на Новото време главно чрез сцената с Крез, сюжет, обичан от художниците на XVII век в Нидерландия, където противопоставянето между богатство и благоразумие придобивало и назидателен оттенък. В картината на Герард ван Хонтхорст от 1624 г., днес в Хамбургската кунстхале (Hamburger Kunsthalle), царят, натоварен с кожи, обшити със злато тъкани и корона, седи сред иронично усмихнати придворни и съдове, пълни с монети, докато на преден план коленичи вързан пленник, а срещу него босият старец говори, държейки тоягата си до брадичката. Николаус Кнюпфер около 1650–1652 г. пренася същото противопоставяне в по-малък мащаб: мъдрецът стои в подножието на стълбите, водещи към царската трапеза, сам и строг, срещу Крез, който сочи със скиптъра богатствата си.

Друго е намерението на Мери-Жозеф Блондел в картината с подпис от 1828 г., която изоставя всеки повествователен епизод и рисува законодателя и поет като идеализиран тип, седнал в планински пейзаж, загърнат в червен химатий, с разгърнат свитък в едната ръка и с другата, опряна в слепоочието, в поза на размисъл, докато върху каменната опора на седалката се различават следи от гръцки надпис.

Извори и литература

• Аристотел. Атинска държавна уредба (Athenaion Politeia).
• Диоген Лаерций. Животът, учението и изреченията на прочутите философи, книга I.
• Херодот. История, книга I.
• Kyrtatas, D. I., & Rangos, S. I. (2012). Η Ελληνική Αρχαιότητα: Πόλεμος – Πολιτική – Πολιτισμός [Гръцката античност: война, политика, култура]. Център за гръцки език, Фондация „Ставрос Ниархос“ и Институт за новогръцки изследвания.
• Плутарх. Σόλων [Солон]. Превод на новогръцки А. И. Янгопулос и З. Е. Малатуни (A. I. Giagkopoulos, Z. E. Malathouni). Mnemosyne, Дигитална библиотека на старогръцката литература, Център за гръцки език.
• Plutarch (1914). Plutarch’s Lives, Vol. I: Theseus and Romulus, Lycurgus and Numa, Solon and Publicola (B. Perrin, Trans.). Harvard University Press.