Древна Гърция и Рим: гражданство, олигантропия и границите на политическото единство

Гръцките градове имат общ език и общи светилища, Олимпия или Делфи, и въпреки това никога не образуват единна държава. Рим, напротив, град в Лациум без особено предимство в началото, още в началото на III век пр. Хр. е поставил под своя контрол по-голямата част от Апенинския полуостров. Контрастът се е появявал толкова често в новата историография, че накрая започва да се смята за даденост. По-малко очевидни са обясненията, давани за него. Най-старото приписва раздробеността на релефа, тоест на планините, които разделят долините, и на морето, което изолира островите. Второто, по-неясно, говори за някаква вродена склонност на гърците към автономия, сякаш става дума за черта на характера им, а не за политическа позиция с исторически причини.

Географското обяснение издържа по-зле, отколкото изглежда, ако бъде проверено върху самата Италия. Там Апенините пресичат полуострова по цялата му дължина и Рим се изправя срещу народи, които не говорят неговия език: етруски, сабини, екви, волски, самнити и гърци от южните колонии. Задачата му следователно е двойна — първо да подчини, а после да асимилира, докато Спарта и Атина, когато оспорват водачеството в гръцкия свят, имат срещу себе си хора със същия език. Сравнението, разбира се, също има своите граници. Гръцкият свят не се ограничава с Егейско море и южните Балкани, а се простира от Масалия до бреговете на Черно море, и никоя държава от класическата епоха не би могла да контролира толкова пръсната мрежа от градове. Фактът обаче, че спартанци и атиняни се борят десетилетия наред за първенство и че Пелопонеската война, от 431 до 404 г. пр. Хр., по своята същност е именно такава борба, показва, че идеята за единно политическо пространство не е чужда, поне в ядрото на този свят. Липсва начинът.

Римското решение: гражданство на степени

Този начин Рим изгражда постепенно и не без кръв, във войни срещу съседите си, които не са по-малко жестоки от сблъсъците между гръцките градове. Уредбата, наложена през 338 г. пр. Хр. след победата над латините, която Тит Ливий предава подробно в своята история на Рим, показва колко малко общо има тази политика с щедростта. Ланувиум, Ариция, Номентум и Педум получават пълно римско гражданство, а Тускулум запазва правата, които вече има. Капуа и някои градове в Кампания получават частните права на римския гражданин, но без право на глас. На останалите латински градове е забранено да сключват бракове помежду си, да търгуват помежду си и да се събират на общи съвети, тоест да поддържат каквато и да е връзка, която да не минава през Рим.

Приобщаването следователно върви ръка за ръка с изолацията и тъкмо този двоен характер до голяма степен обяснява устойчивостта на римската система. Всяка общност е свързана с центъра чрез собствено, отделно отношение. Стълбата на правата оставя възможност за издигане на онзи, който остане верен, а гражданското тяло расте с темп, какъвто нито един гръцки град не познава. За 293 г. пр. Хр. Ливий съобщава за ценз от 262 321 граждани. Съвременните изследователи спорят кого точно обхващат тези числа, но порядъкът на величината не оставя място за недоразумение, когато се сравни с няколкото десетки хиляди граждани на най-многолюдния гръцки град.

С този човешки резерв се сблъсква Пир Епирски, когато през 280 г. пр. Хр. преминава в Италия, за да помогне на Тарент. Той побеждава при Хераклея и при Аскулум със загуби, които по-късно дават името си на „Пировата победа“, но римският съюз не се разпада. Плутарх влага в устата на пратеника на Пир, тесалийския оратор Киней, сравнението на Рим с Лернейската хидра, защото армиите му се възраждат, колкото и да бъдат изтребвани. Към същия кръг разкази принадлежи и сцената с Гай Фабриций Лусцин, когото Пир, отново според Плутарх, се опитва да уплаши, като внезапно довежда слон зад гърба му. Фердинанд Бол рисува тази сцена през 1656 г. за кметството на Амстердам като пример за непоколебима гражданска добродетел. Тези разкази са записани почти четири века след събитията и носят всички белези на нравоучителния пример. Това не отменя същественото: Пир печели битки срещу държава, която може да попълва загубите си, докато самият той не може.

Би било все пак подвеждащо да си представяме разширяването на римското гражданство като гладък и доброволен процес. В продължение на два века италийските съюзници дават войници за римските походи, без да участват в решенията. Те трябва да вдигнат оръжие в Съюзническата война от 91-88 г. пр. Хр., за да изтръгнат равноправието, което Рим се колебае да им даде, и едва тогава римското гражданство обхваща Италия на юг от река По.

Спарта: гражданско тяло, което се топи

Докато Рим расте, Спарта се смалява. Числата, които ни предават античните автори, са далеч от преброявания в днешния смисъл, но всички сочат в една и съща посока. Херодот кара изгнания цар Демарат да каже на Ксеркс през 480 г. пр. Хр., че мъжете в Спарта са около осем хиляди. Век и половина по-късно Аристотел отбелязва в „Политика“, че градът няма вече дори хиляда, а земята му, по негово мнение, би могла да изхранва хиляда и петстотин конници и трийсет хиляди хоплити. Плутарх, за годините на Агис IV в средата на III век, пише в житието на Агис, че са останали не повече от седемстотин спартиати и от тях едва около сто притежават земя и дял.

Механизмът на това свиване не е загадка. Статутът на пълноправния гражданин, на „равния“ (хомойос), както се казва, предполага земен дял и редовна вноска за сиситиите, общите трапези. Който вече не може да плаща вноската, изпада в по-низша категория без политически права. Не съществува систематичен механизъм за обновяване на гражданското тяло от периеците или илотите, а приемането на чужденци в съсловието на спартиатите остава изключително рядко. Аристотел вече вижда корена на проблема в съсредоточаването на земята в малко ръце.

Когато опитът за обновление идва, той идва късно. Агис IV предлага опрощаване на дълговете и преразпределение на земята и е екзекутиран през 241 г. пр. Хр. Няколко години по-късно Клеомен III прилага голяма част от същата програма, дава гражданство на периеци и сформира отряд от четири хиляди хоплити. Той обаче е разбит при Селасия през 222 г. пр. Хр. от македонския цар Антигон III Досон, който, според Полибий, оставя в Спарта като управител беотиеца Брахил. Двамата царе реформатори лесно се объркват, когато се разглеждат заедно. Антигон обаче се изправя само срещу Клеомен, тъй като Агис е починал почти двайсет години по-рано, а това поражение поставя Спарта под пряко македонско влияние.

Атина: по-отворена, но не отворена

Атина не познава спартанската олигантропия и често се представя като обратния пример: град, в който метекът може да стане гражданин, а загубите от войната се попълват с нови граждани. Тази картина се нуждае от поправка. За гражданското тяло на Атина Херодот използва, в една реторична формулировка, отнасяща се към началото на V век, числото трийсет хиляди атиняни. Законът обаче, приет през 451/0 г. пр. Хр. по предложение на Перикъл, както съобщава „Атинската полития“, ограничава гражданството до онези, чиито двама родители са атиняни. Приемането на чужденци в гражданството изисква специално решение на народното събрание и остава изключение. И хегемонията на града, Делоският съюз, показан на картата от 431 г. пр. Хр., се крепи на данъци и гарнизони, без никакво предвиждане за участие на съюзниците в политическите права. Даването на атинско гражданство на самосците през 405 г. пр. Хр., след разгрома при Егоспотами, идва, когато градът вече няма флот, с който да го защити.

Процесът срещу стратезите след Аргинуските острови

Именно в тази Атина, в двайсет и шестата година на войната, се случва епизодът, към който често прибягват онези, които искат да покажат докъде води липсата на институционални спирачки в народното събрание. През лятото на 406 г. пр. Хр. атинският флот побеждава пелопонесците при Аргинуските острови, малки островчета край малоазийския бряг срещу Лесбос. В морската битка загива спартанският наварх Каликратид, а противниците губят, според Евриптолем, седемдесет кораба. Ксенофонт отначало съобщава, че атиняните губят двайсет и пет кораба заедно с екипажите им, с изключение на малцина спасили се, а по-късно, в речта на Евриптолем, се говори за дванайсет изгубени кораба и за четирийсет и седем кораба, определени за спасяването. Стратезите възлагат спасителната операция на тези четирийсет и седем кораба под командването на триерарсите Терамен и Тразибул, а самите те отплават срещу врага при Митилена. Буря обаче осуетява и двата плана и корабокрушенците загиват.

За случилото се след това в Атина главният ни извор е разказът на Ксенофонт. От осемте стратези в битката двама не се връщат. Шестимата завърнали се, сред тях Перикъл, син на едноименния държавник и на Аспазия, са хвърлени в затвора и се защитават пред едно първо събрание накратко и без времето, предвидено от закона. Въпреки това те почти успяват да убедят събранието, докато решението не е отложено, защото е мръкнало и при гласуването вдигнатите ръце вече не могат да се различат. Междувременно се празнуват Апатуриите, празникът, на който се събират роднините. На следващото събрание съветът внася предложението на Каликсен: атиняните да гласуват по фили, с две урни за всяка, за вината или невинността на всички стратези заедно, с едно-единствено гласуване.

Според разказа на Ксенофонт незаконно е общото съдене на всички стратези с едно гласуване вместо отделен процес за всеки, и около това се оформя съпротивата. Евриптолем, син на Писианакт и роднина на един от обвиняемите, заедно с други внася жалба за незаконност срещу Каликсен. Тълпата обаче крещи, че е недопустимо да се пречи на народа да прави каквото иска, и когато Ликиск предлага със същото гласуване да бъдат съдени и онези, които настояват на жалбата, те отстъпват. От пританите, чието задължение е да подложат въпроса на гласуване, някои отначало отказват, но, заплашени по същия начин, отстъпват. Изключение остава единствено Сократ, син на Софрониск, който заявява, че няма да направи нищо противно на закона. Тогава Евриптолем предлага всеки да бъде съден поотделно, според строгото решение на Канон. Той напомня също, че един от стратезите сам се е спасил на неуправляем кораб и в онзи момент е имал нужда някой да го прибере. Предложението му надделява при първото гласуване, но клетвено възражение на Менекъл води до второ, в което надделява предложението на съвета. Осъдени са и осемте, а шестимата, които се намират в града, са екзекутирани.

Ксенофонт е съвременник на събитията, но пише „Елинска история“ доста години по-късно, като ученик на Сократ и с явна резервираност към радикалната демокрация. Неговата версия стоварва голяма част от отговорността върху Терамен и върху мнимите опечалени, които той, според Ксенофонт, изпраща в събранието след Апатуриите. В решаващи точки тя се разминава с разказа на Диодор, който пише три века и половина по-късно, опирайки се, според преобладаващото мнение, на Ефор. От времето на Джордж Гроут, английския историк от XIX век, който поема защитата на атинската демокрация срещу нейните критици, изследователите са склонни да предпочитат Диодор и едва наскоро това предпочитание започва да се поставя под съмнение. Нито ролята на Сократ е описана еднакво във всички извори. В „Апология на Сократ“ на Платон и в „Елинска история“ той се явява като един от пританите, докато в „Спомени за Сократ“ на Ксенофонт е епистат, тоест председател на събранието в онзи ден.

По-старата есеистика приписва яростта на събранието на едно гражданско тяло, уж покварено от нови граждани без връзка с града — теза, за която изворите не дават опора. По-вероятно изглежда друго тълкуване: процесът показва какво може да означава суверенитетът на събрание от хиляди граждани в град, изтощен от четвърт век война, с хиляди моряци, изгубени в морето, и без институция, способна да спре демоса, когато той реши да заобиколи собствените си процедури. Малко по-късно, както отбелязва самият Ксенофонт, атиняните се разкайват и се обръщат срещу онези, които са ги подвели. На следващата година при Егоспотами флотът, победил при Аргинуските острови, е унищожен, лишен от мнозина от опитните си стратези.

Контрапунктът Клайв и неговите граници

Един контрапункт от съвсем друга епоха помага да се види какво е заложено. Робърт Клайв, военен и управител в служба на Източноиндийската компания, получава след победата си при Пласи през 1757 г. дарове на стойност около 234 000 лири, главно във връзка с възкачването на Мир Джафар, владетеля, когото самият той е помогнал да дойде на власт в Бенгалия. През май 1773 г. Камарата на общините обсъжда обвиненията, повдигнати срещу него от комисията на полковник Бъргойн, както отбелязва History of Parliament. Според неговия биограф Джон Малкълм Камарата приема, че той е получил сумата от 234 000 лири, но отхвърля частта от предложението, която го обвинява в злоупотреба с властта, а последвала резолюция признава, че същевременно той е оказал големи услуги на страната си.

Поставени един до друг, двата случая могат да се прочетат като доказателство, че зрялата държава умее да претегля справедливостта спрямо интереса там, където атинското събрание жертва и двете. Могат обаче да се прочетат и обратно, като случай на безнаказаност на един могъщ човек пред камара с тесен избирателен кръг, в която самият Клайв контролира места, а някои депутати имат интереси в Компанията. Стратезите от Аргинуските острови, напротив, колкото и несправедлива да е присъдата им, дават отчет пред тяло, в което влизат роднините на загиналите. Двете институции се различават толкова коренно — представителна камара от XVIII век срещу пряко събрание от V век пр. Хр., — че сравнението осветлява повече въпроса кой съди могъщите, отколкото въпроса за единството. И може би тъкмо тук е неговата полза за изходния въпрос: една общност, която не може да защити собствените си стратези от моментния си гняв, трудно би убедила други градове да ѝ поверят своите граждани. Клайв умира през ноември 1774 г. Каликсен, според Ксенофонт, избягва преди процеса, връща се в Атина с демократите от Пирея след падането на Тридесетте и, мразен от всички, умира от глад.

Извори и литература

• Aristotle (attrib.). Athenaion Politeia, 26.4.
• Aristotle. Politics, II, 1270a.
• Diodorus Siculus. Bibliotheca historica, XIII, 97-103.
• Herodotus. Histories, V, 97 и VII, 234.
• Lee, A. Xenophon and the Arginusae Trial. Society for Classical Studies. Резюме на научен доклад.
• Livy. (1912). Ab urbe condita, VIII, 14 и X, 47 (прев. Canon Roberts). London: J. M. Dent & Sons. Perseus Digital Library, Tufts University.
• Malcolm, J. (1836). The Life of Robert, Lord Clive, т. III. London: John Murray. Project Gutenberg.
• Plato. Apology, 32b.
• Plutarch. (1921). Agis and Cleomenes, Agis 5-6, Cleomenes 11 (прев. B. Perrin). Plutarch’s Lives, т. X. Cambridge, MA: Harvard University Press.
• Plutarch. Pyrrhus, 19-21.
• Polybius. Histories, XX, 5.
• Sutherland, L. S. & Namier, L. (1964). Clive, Robert (1725-74). В: L. Namier & J. Brooke (ред.), The History of Parliament: the House of Commons 1754-1790.
• Xenophon. Hellenica, I, 6-7. Perseus Digital Library, Tufts University.
• Xenophon. Memorabilia, I, 1, 18.